Точно това и правеше. Държеше се твърдо, отстояваше правата си и по всякакъв начин се опитваше да бави пътуването, докато намисли как да се грижи за малката си сестричка.
Бътън засмука с устнички врата й, сякаш искаше да суче. Правеше го понякога, щом я вземеше на ръце, и от това Луси я присвиваше още повече коремът — толкова, че й се доплакваше от болка, защото съзнаваше, че Бътън не можеше да направи още разлика между сестра си и някой по-възрастен от нея. Дори по-лошо, Бътън не осъзнаваше, че Луси не й е майка.
Ето докъде беше стигнала. Първата дама на Съединените щати пътуваше из вътрешността на страната с един пияница, една сърдита тийнейджърка, с едно бебе, което се страхуваше да докосне, и неродена възглавница от „Уол март“.
— Къде сме, по дяволите? — Гръмкият глас на Мат резонира в стените на уинибагото.
Тя погледна през рамо и го видя да се надига от кушетката — като мечка от зимен сън. Всъщност приличаше повече на грамаден красив пират с разрошената си коса, омачканата черна фланелка и набола брада.
— Западна Вирджиния.
Той се надигна, подпрян на една ръка, за миг цялото му тяло потрепери, после избърса с ръка устата си.
— Знам. Къде точно в Западна Вирджиния?
— Това е най-красивият щат. Има планини, реки, красиви гористи местности, виещи се пътища.
Помисли си дали да не изпее „West Virginia, mountain mama“44, но реши, че така може да предизвика непредвидими реакции у този мъж с тежък махмурлук.
— Засега оставихме зад себе си пунктовете за събиране на такси, така че няма нужда да търсим странични пътища. Можем да изберем и някоя магистрала с четири платна. — Гласът му беше така пресипнал, като че беше настинал.
— Наблизо има точно такава — отвърна му тя. — Това е важното. А сега можете пак да заспите. Само причинявате проблеми, когато сте буден.
Луси се усмихна. Седеше на пейката и се гримираше. Беше сложила на миглите си толкова много маскара, че беше учудващо дали щеше да успее да ги повдигне. Остатъците от закуската й, закупена от „Макдоналдс“, се валяха край нея до вестника, който Нийли беше купила, преди да потеглят. Докато изчакваха пред прозорчето да им донесат поръчаните яйца „Макмъфинс“, Нийли го беше прегледала и открила това, което търсеше — кратко съобщение на трета страница, че Корнелия Кейс е била повалена на легло от грип и принудена да отмени ангажиментите си за цялата следваща седмица.
Сутринта беше закрепила детската седалка на мястото й и бебето върху нея, облечено с бонбоненорозово гащеризонче и сини гуменки, протрити на пръстите, с ужасно нещастен израз на личицето. Нийли подозираше, че съвсем скоро щеше да се наложи пак да спират, но не смяташе да доверява подобна информация на Мат.
— Направила съм кафе. Малко силно е, но вкусът ви със сигурност е притъпен, така че няма да усетите разликата. Освен това взех малко пари от портмонето ви за закуската. Записвам си всичко, което ви дължа, за да ви се изплатя.
Беше изяла цели две яйца „Макмъфинс“ съвсем сама и беше пила портокалов сок. Беше чудесно, че си беше възвърнала апетита, още по-чудесно беше, че можеше и спокойно да преглъща.
Мат изсумтя, изправи се и се насочи към кафемашината, но в последния момент промени решението си и изчезна в банята.
— Мислиш ли, че ще повърне?
— Съмнявам се. Поразява ме как така стомахът му издържа на всичко.
Луси очерта устните си с кафяво червило.
— Когато Санди ни е избирала фамилно име, не разбирам защо не се е сетила за Мел Гибсън или някой друг като него.
Нийли се разсмя.
— Знаеш ли, Луси, макар да се държиш като най-неприятната тийнейджърка на света, всъщност си много забавна.
— А на мен изобщо не ми е забавно. На теб ще ти хареса ли фамилията ти да е Джорик и да си я получила от него?
Независимо от остротата на думите й, Нийли усети и някакъв копнеж.
— Така ли? Джорик ти е фамилното име?
— Аха. А ти какво мислеше, че ми е името?
— Като на майка ти, предполагам.
— Фамилията й беше Джорик. Беше я запазила след развода им. И не спря да го харесва.
Нийли чу шума от водата на душа. Изчака минута, след това рязко зави наляво, после надясно и отново наляво. Удар, след това и приглушена ругатня се чуха откъм банята.
Луси се разсмя. Колко хубаво!