— А, да. — Той й се усмихна извинително. — Не приличаш много на снимките си. Как си, какво правиш?
— Не съм много добре. Майка ми умря.
— Ах, че лошо, мой човек. — Той погледна към Мат и си даде сметка, че това не е просто посещение на добра воля. — Искате ли да влезете?
— О, да — процеди Мат през зъби. — Категорично искаме да влезем.
Той улови Луси за лакътя и я тласна напред. С крайчеца на окото си забеляза, че Нел изглежда толкова разтревожена, колкото и той. Само Демончето изглеждаше безметежно. Бебето потупваше с ръчичка бузата на Нел в опит да привлече вниманието й.
Последваха мъжа в хола, обзаведен с разнородни, но удобни мебели за сядане, тапицирани в тъмнозелено и кафяво кадифе, и няколко масички, представляващи произведения както на изкуството, така и на занаятчийското майсторство. От двете страни на камината имаше етажерки с книги, явно четени и препрочитани. Мат забеляза и няколко грубо издялани от дърво фигурки, малко керамика и два офорта. Уредбата, от която се чуваха „Смашинг Пъмпкинс“, беше разположена върху висока масичка, отрупана с наредени на купчини компактдискове. Наоколо бяха разхвърляни списания, имаше и китара, в единия ъгъл бяха складирани гирички, а на ниска масичка беше сложена голяма платнена пътна торба.
Мъжът намали музиката.
— Искате ли бира или нещо друго?
— Да, моля — каза Луси, хвърляйки притеснен поглед към Мат.
Мат й отвърна с поглед от типа ще видиш ти, после за миг се замисли как и откъде да започне.
— Не, благодаря. Ние искаме да видим госпожа Пресман.
— Джоан?
— Да.
— Тя е мъртва, мой човек.
— Мъртва?
Нел протегна ръка към Луси, като че да я защити от шока. Но Луси не изглеждаше шокирана. Вместо това изглеждаше като човек, който знае, че е попаднал в голяма беда.
Мат беше останал загледан в мъжа, после проговори, изричайки думи, които би предпочел да не казва.
— Луси не ни е казвала, че баба й е починала.
— Джоан умря, скоро ще стане една година оттогава. Това е грубата истина, мой човек.
— Година? — Обзе го такава ярост, че едва успяваше да се сдържа. — А на мен ми казаха, че госпожа Пресман е заминала за няколко месеца извън страната.
— Е, мой човек. Че замина, замина. — И той заговори възбудено: — Качи се един ден на моя байк и се разби с него на окръжното шосе.
Нел несъзнателно потупа Бътън по крачето.
— Тя е карала велосипед?
— Мисля, че има предвид мотоциклет62 — подсказа през зъби Мат.
Луси се приюти зад дивана, сякаш той би могъл да я предпази.
— Новият ми „Кавазаки 1500“. Бях се побъркал.
— Заради байка, или заради госпожа Пресман.
Мъжът го погледна със сухи очи.
— Хайде стига, мой човек. Аз я обичах.
Мат се запита защо всичко в този живот трябваше да бъде толкова сложно. Никога не си и беше помислял да се усъмни в писмото, което му беше дала Луси, защото беше написано на бланка с печат на колежа. А и подписът не приличаше на подправен от тийнейджърска ръка. Глупак! Вече знаеше колко е умна и хитра. Защо да не се беше потрудила малко и в тази насока?
Сега Мат зададе въпроса, който беше избегнал, откакто Луси беше нарекла този младеж дядо.
— Кой сте вие?
— Нико Глас. Джоан и аз бяхме женени едва от няколко месеца, когато тя умря.
Колкото повече проблеми се натрупваха, толкова повече Нел чувстваше като че затъва в тях.
— Двамата сте били женени?
В очите на Нико се появиха предизвикателни пламъчета.
— Аха. Ние се обичахме.
И сега Нел каза това, което всъщност обобщи на какво се дължаха проблемите им в последно време и особено през този ден:
— Виждам доста голяма разлика във възрастта.
— В очите на мнозинството от хората може би, но не и в нашите. Тя беше само на петдесет и три. Беше ми преподавателка по антропология в „Лоренц“. Опитаха да я уволнят, като тръгнахме заедно, обаче нищо не можаха да й направят, тъй като имах вече навършени двайсет и една години.
— „Лоренц“ ли? — обади се Нел. — Колежа?
— Аха, няколко пъти си сменях специалността и малко закъснях с дипломирането.
Мат реши да се обърне директно към Луси и добре че имаше диван помежду им, защото му се искаше да я напляска:
— Кой подправи писмото?
Тя моментално натика палец в устата си, после отстъпи крачка назад — буквално излъчваше тъга и чувство за сполетяло я нещастие. Но не внушаваше симпатия.
62
Bike (англ.) — общо название за возилата на две колела, родствено с motorbike — мотоциклет, и bicycle — велосипед. — Б.пр.