Крехкият свят, който бяха изградили за себе си, се беше срутил по негова вина. Извърна се с гръб към вратата за банята и пое по стълбите надолу. Нищо повече не би могъл да й каже, за да изглади ситуацията, никакво извинение не би върнало нещата назад.
Отсреща беше паркиран тъмносиният таурус. Те може и да не бяха сигурни коя е тя, но не искаха да оставят нищо на случайността.
Знаейки, че Нийли ще бъде зорко пазена, той грабна връзката с ключове за форда и излезе навън. Имаше нужда поне за малко да остане сам. Може би това щеше да му помогне да прочисти съзнанието си така, че да реши какво да прави по-нататък.
Бътън сви пръстчета за довиждане, щом Чарли подкара колата обратно към къмпинга. После се притисна до Луси и зациври. Луси си припомни как в последно време Бътън обичаше да се гуши в Нел, когато е уморена. Не Нел. А госпожа Кейс. Корнелия Кейс.
Луси не беше казала на Чарли и Бъртис коя всъщност е Нел. Не им беше казала и че Нел скоро щеше да си тръгне, да се прибере във Вашингтон, за да бъде отново първа дама.
Вината беше само и единствено на Луси. Ако не беше накарала Нел да се яви на онзи конкурс за двойници, никога нямаше да я открият и всичко щеше да си продължи както си беше, само те четиримата… и Бътън спокойно щеше да се гуши в Нел всеки път, когато се притесни.
Но Луси добре съзнаваше, че се лъже. Нел така или иначе пак нямаше да се омъжи за Мат. Защото беше госпожа Кейс. Ако изобщо някога се омъжеше, щеше да е за някой много известен. И дори и да решеше да си осинови някога някакви деца, те щяха да бъдат възпитани и умни, а не бедни и убити от живота като тях двете с Бътън.
Що се отнася до Мат… той още отначало не ги беше искал.
Тя притисна бебето към себе си, точно там, където я присвиваше коремът, опитвайки се да се самоубеди, че изобщо не я е страх, но това не й се отдаде. През цялото време, докато беше с Бъртис и Чарли, беше мислила какво да прави от тук нататък. Даваше си сметка, че ако не предприеме нещо веднага, малкото й сестриче щеше да попадне в ръцете на непознати и да изчезне. И независимо колко я беше страх, тя нямаше да позволи това да се случи, затова пъхна ръка в джоба на шортите си и напипа ключа за Мабел — беше го прибрала, преди да тръгнат с Чарли. Никакви непознати нямаше да й отнемат сестричето.
Нийли гледаше през прозореца към завоите на река Айова в далечината. Но това не беше нейната река. Нейната река се намираше на хиляди мили оттук, лъкатушеща край гробището „Арлингтън“ и вливаща се в залива Чесапийк67.
Беше със същите дрехи, които си беше облякла сутринта, но беше изтрила повечето от грима, който й беше сложила Луси. Мат беше заминал нанякъде с форда преди около десетина минути, така че не й се налагаше засега да се съобразява с него. Прекрачи възглавницата от „Уол март“ и започна да прибира дрехите си, макар да знаеше, че никога повече нямаше да ги носи. Шумът вън я сепна. Беше двигателят на Мабел.
Тя погледна през прозореца на спалнята навреме, за да види как уинибагото със странни криволици се измъква от пътеката за паркиране, качва гума върху ръба на тротоара и излиза на улицата, едва избягвайки удар с паркираната на отсрещната страна кола. Ръката й полетя към устата, когато успя за миг да види, че Луси е на волана. После караваната продължи по улицата.
Обзета от паника, тя се спусна по стълбите, излезе на входната веранда и видя как Луси изобщо не спря на знака стоп на кръстовището, а изви по него и изчезна.
„Нека аз да карам. Знам как да карам тази таратайка.“
Направо й се зави свят от страх и притеснение. Да се кара уинибагото беше чисто предизвикателство дори за човек с опит в шофирането, какво остава за едно четиринайсетгодишно момиче без шофьорска книжка. А и Луси не беше сама. Тя никога не би изоставила Бътън.
Нийли се улови за парапета на верандата, стискайки го с все сила в притеснението си, и си наложи да мисли какво би могла да направи в тази ситуация. Фордът го нямаше, а тя нямаше кола. Може би съседите…
Тогава в полезрението й за пръв път попадна тъмносиният автомобил, паркиран отсреща. Жената агентка тъкмо се беше показала навън, откъм мястото на пътника до шофьора, и загледана към караваната, посегна към клетъчния си телефон.
Нийли изобщо не се поколеба.
— Остави телефона! — изкрещя тя, докато тичаше към колата.