Щом Луси настани Бътън в детската седалка, Нийли отвори вратата и излезе навън.
— Вече можем да тръгваме.
— Отдавна трябваше.
— Няма причина да си толкова кисел.
Той я подбутна, за да мине — бутна първата дама на Съединените щати! — и се вмъкна в караваната.
— Та! — изписка Бътън от детската седалка.
Той беше в такова лошо настроение, че Нийли се втурна към мястото на шофьора.
— Не е ли по-добре аз да карам? На лицето ти се е изписала такава спортна злоба…
— А не е ли по-добре да си седнеш на мястото и да внимаваш в знаците така, че да стигнем по-бързо до някоя магистрала — сряза я той и стисна кормилото с две ръце.
— Скучно ми е — обяви Луси. — Искам да отидем на базар.
— Ако чуя още една дума, кълна се, ще ви завържа и трите, ще ви отнеса отзад и ще ви заключа.
Нийли погледна Луси. Луси отвърна на погледа й. За миг бяха установили помежду си безмълвен диалог. Само Бътън беше щастлива. Най-любимия й човек в момента отново беше край нея.
Следващите около трийсетина километра изминаха в мълчание, минавайки покрай тютюневи полета, ферми, край които здраво се работеше, и няколко малки селца. Прекосиха и един малко по-голям град, разположен недалеч от междущатската магистрала, когато Нийли чу зловещ глух звук откъм предната част на Мабел. Мат моментално намали, натисна спирачките и изви кормилото надясно, но очакваната реакция не последва. Той изруга.
— Какво има?
— Изгубих управлението.
— Казах ти, че този автомобил е таратайка — обади се Луси изотзад, без да има нужда.
Мат отби караваната в страничното платно и я паркира на паркинга край един стар ресторант на име „Хъш пъпс“46.
— Страхотно! Може ли малко кучешка пикня?
— Успокой се, Луси. Какво мислиш, че е станало, Мат?
— Знаеш, че онова чукане в двигателя много ме притесняваше.
— Да.
— Не мисля, че е от това.
— Ооо.
Той не помръдна, просто стоеше загледан през предното стъкло.
— Счупена щанга на кормилото. Нещо такова.
Изглеждаше толкова съкрушен, че тя импулсивно протегна ръка и лекичко го стисна за ръката. Той извърна глава и я погледна изучаващо. Погледите им се срещнаха и някаква искра премина помежду им. Нийли притеснено отдръпна ръката си. Усети топлина по дланта си там, където го беше докоснала.
Тя се изправи и се извърна към Луси.
— Ела да похарчим парите на Мат за лоша храна, докато той разбере какво й има на Мабел.
„Хъш пъпс“ не предлагаше луксозна обстановка и Нийли предпочете да се разположи с двете момичета навън, до една от металните маси в най-отдалечения край на паркинга, откъдето видяха как един камион извозва на буксир Мабел заедно с Мат. Докато Луси ядеше, Нийли се занимавайте с Бътън. Детето обаче по всяка вероятност се беше изморило, защото се сви върху одеялото и задряма.
— Скучно ми е.
— Защо не отидеш да се поразходиш? И не забравяй да се върнеш обратно.
Луси погледна към малката си сестричка, после загледа Нийли с известно съмнение в погледа.
Нийли се усмихна и побърза да я успокои.
— Ще я наблюдавам през цялото време.
Луси я дари с възможно най-саркастичната си усмивка върху боядисаните й в кафяво устни.
— Не ме интересува.
— Но след малко ще те заинтересува, нали? И престани вече да се държиш така. Денят, в който Бътън се е сдобила с теб като нейна по-голяма сестра, е бил най-щастливият в живота й.
Луси примигна и се извърна с гръб към нея, но не преди Нийли да успее да улови частичка от онази уязвимост, характерна за четиринайсетгодишните и скрита зад грубовата фасада.
След излизането й Нийли протегна крака върху одеялото, облегна се на крака на металната маса и се загледа в кипящия крайградски живот.
Току-що беше задрямала, когато някакъв червен стар олдсмобил зави към паркинга и в същото време Мат се измъкна от шофьорската седалка с много по-нещастен вид отпреди.
— Оказах се прав. Наистина се е счупила кормилната щанга и няма да го оправят преди утре сутринта. — Застана до Нийли. — Мабел е паркирана в един гараж, който ми изглежда като окръжното автомобилно гробище. До него има яма за отпадъци и цялото място вони на мафиотска гробница.