От друга страна, тогава кярът вече не беше толкова голям. Човек можеше да пътува където си поиска, ако ще на Хаваите. Стига да имаше пари.
От парите и започна всичко.
Заедно с няколко приятели състуденти, също останали без работа, но с връзки, организираха една от никнещите като гъби борси, чрез които се препродаваха по „пазарни“ цени стоки, все още дефицитни в страната. Наистина, тези стоки се получаваха по държавни цени. За съжаление доста бързо им спряха кранчето.
Степашин опита да поиграе самостоятелно на борсата, но не спечели големи капитали. Точно тогава съдбата го срещна с Андрей Леонидович Буцков и неговия фонд.
Запознаха се в Централната клинична болница. Татенцето все още имаше достатъчно връзки, за да може Женя да си лекува язвата в човешки условия. Буцков лекуваше черния си дроб. Съседи по отделение, те бързо се сближиха покрай любовта си към криминалните романи. Буцков харесваше Чейс, Степашин предпочиташе Гарднър, но не отричаше, че и Чейс има определени качества. Те си разменяха книгите, които им носеха.
Но всъщност двамата най-много обичаха да обсъждат несъобразностите и грешките в чуждестранните текстове. Най-смешните грешки се срещаха в тези западни романи, в които действието се развиваше в Русия. Наистина, Степашин, който познаваше Запада достатъчно добре, бе принуден да констатира, че същото е и с отечествените книги, когато действието в тях се пренася в някоя европейска страна или в Америка.
Евгений обаче интересуваше Андрей Леонидович не като любител на криминалните романи, а като опитен юрист-международник. Тогава той му предложи работа във фонда.
Официално заемайки скромната длъжност на референт на Буцков, всъщност Степашин беше мозъчният център на фонда и дясна ръка на неговия шеф. По интелектуалните въпроси. За другите си имаше достатъчно хора.
Буцков седеше на бюрото си, галейки сладко спящата на коленете му Клеопатра. Тя от време на време потръпваше в съня си и тогава Буцков я галеше още по-нежно, като че ли я приспиваше. Черната Луиза седеше на високия шкаф и се преструваше, че се мие. Всъщност следеше Степашин и размишляваше сега ли да скочи на рамото му или след малко.
Степашин седеше в креслото до малката масичка срещу Буцков и държеше в ръце солидна кожена папка, в каквито обикновено носят за подпис важни документи на големия началник. В папката на Степашин обаче имаше само едно листче с къси нечетливи думи. Степашин обикновено съхраняваше всички въпроси в главата си, а папката служеше по-скоро за да му придава солиден вид — Андрей Леонидович Буцков обичаше канторската сериозност.
Въпреки че спецификата на работата им изискваше известна конфиденциалност, все пак се съставяха и пазеха някакви документи.
Самият Буцков си водеше дневник, който наричаше кондуит26. Дневникът се съхраняваше в сейфа и представляваше неголяма книжка със златен обрез в скъпа подвързия от червена щампована кожа. Никой освен Буцков никога не поглеждаше вътре в дневника. Там бяха записани предимно някакви букви и имена с плюсчета, минусчета, отметки и кръгчета.
Но във всеки случай Буцков не без удоволствие попълваше всеки ден дневника си и дори обичаше да прелиства предишните страници.
Степашин имаше право да се обръща към Буцков на „ти“, но по време на работа дори и насаме се обръщаше към него на име и бащино, като че ли подчертавайки още веднъж изключителната сериозност на това, с което се занимаваха вече няколко години. За тази педантичност, акуратност и школовка, които се постигат само чрез дълго и сериозно възпитание още от детството, много от сътрудниците на Буцков не обичаха Евгений Степашин. Но Буцков високо ценеше своя референт. И му се доверяваше почти стопроцентово.
— И тъй, Андрей Леонидович, за днес имаме седем подписани договора. Двама категорично отказаха. Предупрежденията нямаха въздействие. Наложи се да използваме способ номер пет.
— Надявам се, без големи последствия?
— Никой от благонамерените граждани не пострада.
Буцков постави две кръстчета в дневника си, а Степашин продължи:
— Сега се водят преговори с деветима потенциални партньори. Струва ми се, че почти всички са готови да сътрудничат. Безпокойство предизвиква само позицията на господин Антонюк, който засега все още има честта да оглавява фирмата КБС. Отрязахме почти всички техни партньори, но те въпреки това продължават да се инатят. Сигурно разчитат на южните си канали.