— Събота!
— Какво събота? — не разбра Люба.
— Ами блок на име „Събота“. Улицата ти е „Пятницка“33, а най-забележителните сгради — Понеделник, Вторник… И така до Неделя.
— М-да, Турецки, фантазията ти е извънредно оригинална — язвително каза Люба.
— Ти пък — сведох очи с престорена скромност.
— Там, в „Дакота“, е живял и Рудолф Нуреев. Велик балетист. А знаеш ли как е останал на Запад? На парижкото летище се хвърлил към един френски полицай с вик: „Искам да бъда свободен!“ Ех, че скандал! — Люба чак подсвирна и продължи, с удоволствие отпивайки от горещото кафе: — Затова пък после танцуваше каквото си иска и където си иска и между другото стана един от най-богатите балетни артисти в света. Роден е в някаква дупка в Урал и явно затова купуваше разкошни апартаменти на Запад. В Париж, в Лондон, в Ню Йорк. Хората, които са го посещавали, разказват, че всичките му апартаменти приличали на антикварни магазини. Или на пещерата на Али Баба. И се возел само в бели лимузини. Въпреки че за това вече сигурно си измислят — засмя се Люба.
— Да, явно е оставил богато наследство на децата си.
— Чуваш ли се какво говориш бе, какви деца! Не четеш ли вестници? Той умря от СПИН, защото беше стопроцентово обратен.
— Е, тогава не му завиждам — казах аз, прегърнах Люба като глава на семейство и я мляснах по гладката буза. — Аз, знаеш ли, много обичам жените.
— То си личи — назидателно каза Люба и ме изгледа строго. Но не издържа на строгата интонация и се разсмя…
Пред входа на Люба спрях за момент, за да си запаля цигара. Неочаквано някой ме извика:
— Александър Борисович!
Беше Денис, братът на Люба. Стори ми се, че специално ме е чакал. И не грешах.
— Извинете, Александър Борисович, бих искал да поговоря с вас, ако може…
— Може, само че дай по-добре по пътя, в колата. Към центъра съм. Мога да те хвърля.
— Да-да, в колата дори е по-добре.
Докато излизахме от двора, Денис мълчеше, като че ли подреждаше мислите си. И накрая ми зададе съвсем неочакван въпрос:
— Вие работите в прокуратурата, нали?
— Люба ли ти каза?
— Не. Двамата изобщо не общуваме помежду си. Помните ли, преди две години разследвахте убийството на двама старци в червените блокове на Улицата на строителите? Беше в нашия вход, тогава разпитвахте всички живущи, включително и мен. Спомняте ли си този случай?
— Спомням си — отвърнах лаконично.
Оставаше да не си спомням! Това беше рядко зверско и очевидно безсмислено убийство.
Старците Цветкови цял живот бяха събирали антикварни вещи. И покрай това благородно дело бяха отгледали син безделник. Който без много да му мисли, наел двама гамени, за да окрадат родителите му. Наемните крадци трябвало да вържат старците и да изнесат от жилището всичко ценно. Предполагало се да пласират ограбеното и да поделят печалбата в уговорените преди това пропорции. Но животът внесъл своите корекции. Единият от наетите се оказал психично болен. Когато старците били вързани, вместо кротко да събира вехториите, този тип се съблякъл чисто гол, измъкнал брадва от чантата си и насякъл старците на парчета. Партньорът му избягал ужасен. Цялото жилище беше залято с кръв като кланица…
— Исках да ви предупредя… — Денис се запъна. — Може би се бъркам, където не ми е работата, и ще сметнете всичко това за педантизъм, но за мен въпросът е принципен. Исках да ви кажа следното… — Той преглътна нервно, като че ли събираше сили за преодоляването на невидимо препятствие. И накрая изстреля: — Люба вече от дълги години сътрудничи на КГБ!
— Какво? — втрещих се аз.
— Да, още от съветско време, тоест още от училище. Хванаха я с някаква дребна контрабанда, когато ходеше на първите си турнета с училището… И изглежда, че това много й хареса. Даваше й нещо като тайна власт над хората може би.
Слушах много внимателно. Денис нямаше вид на интригант, по-скоро обратното — на чисто и идеалистически настроено момче. Такива като него не лъжат, пък и за какво му е да клевети сестра си? Междувременно Денис продължаваше:
— Научих за това случайно. Не подслушвах, а просто чух един неин телефонен разговор. Мислеше, че е сама вкъщи, а ни бяха отменили сутрешната репетиция и се върнах вкъщи. Това, което говореше, бе обикновен донос. Направих й скандал и тя беше принудена да си признае всичко. Но не се срамуваше, каза, че съм идиот и смотаняк. Не казах на никого освен на нашите. За тях беше страшен удар… Затова и не пожелах да отида в Болшой, въпреки че ме канеха. Не исках да я виждам. Танцувам в Театъра на Станиславски…