— Гера сам ги прави — смутено обясни тя присъствието на разкошните модели на кораби в тази работилница.
Тук имаше и старинна фрегата с копринени платна, и крайцер от началото на века, който приличаше на печално известната „Аврора“, и дори атомен ледоразбивач „Ленин“.
— А те плуват ли? — попита Марина с искрено възхищение приближилия се Герберт.
— Извинявам се, но корабите не плуват, а плават. Тези всичките са действащи, а крайцерът „Апостол Андрей“ и ледоразбивачът „Владимир Илич“ дори са радиоуправляеми. Ако имаме време, ще ви ги покажа — обеща Герберт.
Оставяйки Ломанов и Марина на грижите на Оксана и морето, Лушников, Герберт и аз тръгнахме към военната болница.
Сотников лежеше в отделен бокс на системи. При него не пускаха посетители, въпреки че изглеждаше съвсем прилично. Във всеки случай не правеше впечатление на умиращ.
— Сега няма смисъл да се говори с него — обясни ни лекуващият лекар на Сотников капитанът трети ранг Гризун17.
Той се представи точно така — Гризун. Ако бях по-млад, сигурно бих се разсмял, но службата ми ме срещаше с хора с толкова екзотични имена, че вече почти бях свикнал.
— Преди половин час на пациента беше дадено силно приспивателно. Много силно, по-точно наркотик. Омнопон. По лично нареждане на главния лекар. Мъчеха го силни болки. — Гризун разпери ръце, като че ли се извиняваше.
В очите му долових някакво странно изражение — нещо като жалост или съчувствие към мен.
Общо взето, лекарят не можа да добави много към това, което Лушников ми беше разказал по пътя към болницата.
Всичко станало в кафене „Марс“, където всяка вечер се събират свободните моряци и още по-свободните цивилни. Пеят, танцуват, веселят се. Естествено, стават скандали, но не много често — повечето посетители се познават ако не по име, то поне по физиономия.
Армейският лейтенант, който започнал боя, дошъл сам. Пиел мрачно на масата в ъгъла. Между другото, както се изяснило впоследствие, пиел не водка, а минерална вода.
Когато дошъл Сотников с някакво момиче на име Галя и своя приятел мичман Петренко, купонът бил в разгара си. Новопристигналата компания седнала на една маса близо до бара. Армейският лейтенант, който като че ли специално ги чакал, се преместил на масата до тях. Според свидетелите нямало никакъв повод за скандал. Дали армейският лейтенант казал нещо тихо на Сотников, или Сотников му казал нещо… Но след като се извинил пред приятелите си, Сотников излязъл навън с лейтенанта.
Приятелите му не се притеснили, още били напълно трезви — малко ли са причините, по които двама лейтенанти могат да излязат навън. Първа се усетила Галя.
Намерили Сотников в задния двор на кафенето с изтичаща кръв. Бил ранен в корема. Никой не чул изстрела — музиката в кафенето била прекалено силна. Загадъчният лейтенант изчезнал безследно.
Пристигналата линейка закарала ранения в болницата…
— Имал е късмет, ако може така да се каже. Куршумът е минал през тялото му, без да засегне жизненоважни органи — определи Гризун състоянието на своя пациент.
Сергей и Марина бяха успели вече да се накъпят до насита и сияеха от младост и здраве като новички монети. За да не им завиждам напразно, реших да последвам примера им. Те се съгласиха да ми правят компания. Оксана ни викна да не се бавим много, защото вече приготвя вечерята.
Всичко отстъпи на заден план пред морето. Огромно, тъмно, с лунна пътека до самия хоризонт, то ме обгърна със сребристи мехурчета. Умората просто физически ме напускаше, изчезваше и неясната тревога — ненавреме даденото приспивателно, точно преди нашето идване, някаква кола, която дали случайно, дали умишлено ни следваше от болницата почти до къщи, лошите предчувствия… Накратко, нещо никак не ми харесваше. Може би просто бях прекалено уморен. Но морето, морето…
За вечеря ни очакваха пелмени с вишни. Разкошно ястие! Особено в съчетание с домашното тъмночервено, леко тръпчиво вино. Дори си помислих (всъщност давайки си сметка за собствената си наивност), че някога, като остарея, ще се преместя на юг, до морето. Ще отглеждам грозде, ще изстисквам сока и ще правя от него такова вино. „Стига си мечтал, детективе, търси крадеца!“ — постави ме на място малкият Турецки вътре…
Нощта ухаеше на прясно рендосано дърво, на лози и вино и, разбира се, на Марина.