2.
Севастополски хроники. Продължение
31 юли 1994 година
Лушников, който спа в къщата, стана пръв и разви бурна дейност. Дотолкова бурна и целенасочена, че бяхме готови за излизане и съзнателна дейност още след половин час. Саня е удивителен човек, само с енергията му може да се изстреля ракета в космоса.
Ломанов имаше за задача да разпита приятелите на Сотников, докато двамата с Лушников трябваше да отидем в болницата. Марина дойде с нас. Атмосферата на напрегнатост, която ме беше напуснала снощи, отново се сгъсти, когато завихме от нашата тиха уличка „Лозарска“, по градското шосе. Зад нас се движеше сива лада петица, толкова явно, че чак Марина обърна внимание. Герберт успя да се откъсне от нея, минавайки по някакъв начин през прашните улички и полуразрушените безистени, но близо до болницата тя се материализира отново, като че ли пътуващите в нея чудесно знаеха къде отиваме.
В болницата ни очакваше „изненада“. Честна дума, това беше като в калпав детективски роман. Въпреки че и лично съм се сблъсквал с този прост похват. В крайна сметка поне веднъж можех да го предвидя! Но пак се оказах идиот!
През нощта Сотников беше умрял.
По всичко личеше, че не го е направил по собствена инициатива. Гризун предположи, че е бил отровен.
— Възможно е просто да са му направили инжекция. Трудно е да се каже, защото и без това го бяхме нашарили целия.
Дежурната сестра каза, ридаейки, че е заспала за не повече от половин час. Оказахме се с празни ръце — трупът на Сотников вече бе откаран за аутопсия, никой нищо не знаеше, не беше видял и не беше чул…
Началникът на болницата капитан първи ранг Иля Илич Хомяков се оказа висок здравеняк на около четиридесет и пет години, със спортна фигура, прогресивно оплешивяващ. Той седеше в кабинета си като на трон, виждаше се, че тук той е цар и бог. Хомяков обаче се преструваше, че е готов да отговори на всичките ми въпроси. Дори с удоволствие.
Преди да задам първия си въпрос, се усмихнах вътрешно — явно имената на всички лекари от това заведение са от един разред. Разред гризачи. Не бих се учудил ако срещна Мишкин, Бурундуков, Сурков18 и да кажем, Пасюк19. Има такова украинско име.
Хомяков беше видимо нервен. Явно смяташе да ми предложи предварително подготвения си отговор за омнопона, инжектиран на Сотников половин час преди идването ни, а също така и за скоропостижната кончина на пациента им. Но аз не обичам домашните работи. Обикновено хората отговарят по-искрено на неочакваните въпроси.
— Във вашата болница ли докараха единствения спасен моряк от яхтата „Глория“?
— Да — кратко отвърна Хомяков.
— Успя ли да каже нещо?
. — Не. Докараха го в безсъзнание. Прекалено дълго се беше борил за живота си, вече не му бяха останали сили за самия живот…
Това беше именно един от случаите, в които бих си заложил главата, че човекът не лъже. За това той говореше с абсолютно чиста съвест. Беше станало точно така. Бях сигурен, че за Сотников няма да ми каже нищо. Може би сгъстявах боите, но всичко това никак не ми харесваше.
Когато станах и се сбогувах, прочетох искрено изумление на лицето на капитана, който така и не успя да ми поднесе старателно приготвената си реч.
Слязох един етаж по-надолу, където бях оставил Марина да утешава ридаещата сестра. Лушников ми махна от противоположния край на коридора, обяснявайки ми с жестове, че ме чака долу.
Сестрата седеше в стаята за дежурство като бедна роднина, свита в крайчето на болничната кушетка. Марина нервно се разхождаше от единия до другия край на стаята и бързо и убедително й говореше нещо. Когато влязох, настана мигновена и тягостна тишина. Двете жени ме погледнаха. Сестрата — като хванато в капан животинче, Марина — с надежда и нетърпение. Аз също мълчах.
— Лена, ето го и Александър Борисович! Разкажи му сама това, което ми разказа на мен. То е много, много важно. — Марина подчерта двойното „много“.
Гласът й не звучеше настойчиво, а някак меко и твърдо едновременно. Не бях и подозирал, че в крехкото весело момиче се таи такава сила да убеждава.
Лена мълчаливо посочи вратата. Разбрах и я затворих. Накрая тя заговори.
Лена Красовска застъпила двайсет и четири часовото си дежурство вчера в девет часа сутринта. Денят бил обикновен. В хирургическото отделение имало само един тежко болен — млад лейтенант с рана от куршум в корема. Дежурството преминавало в обичайните процедури — инжекции, смяна на системите, измерване на температурата. Старшината със счупения глезен неочаквано го заболяло ухото и се наложило да извика отоларинголога от съседното отделение, с две думи, привичната лудница.