— Добре, ясно — казах. — Саня, кога са нощните полети за Москва?
— Какво, да не би да смятате да си ходите?
— Саня, сам виждаш, че нищо не става. Тук ни отрязаха отвсякъде. И без това ми се наложи да разговарям с побъркан полковник. Това ще ми държи влага за дълго. Но не е там въпросът. Вече разбрах, че тук няма да ни оставят да работим. Само ще се добавят още няколко трупа и още няколко заточени, а полза никаква. Някой усърдно ни мотае. И това съвсем не са онези шпиони в ладата. Все пак някой е премахнал „Вася“…
— Как?! Без дори да сте хапнали? — Оксана чак плесна с ръце от изумление.
— Иначе ще изпуснем самолета, извинете ни, Оксана — пое огъня върху себе си Лушников.
Скоро вече пътувахме към Симферопол — самолетът ни излиташе в един през нощта.
Беше последният ден на юли, така че здрачът ни застигна по пътя. Това е съвсем специфична част от денонощието, на юг тя е много кратка и бързо отстъпва място на нощта с черно небе и ярки звезди. Но ние бяхме с кола, все едно изпреварвахме нощта и здрачът продължаваше и продължаваше. По пътя ни се запалваха светлини, които се превръщаха в дълга светеща ивица. Нощта ни догонваше.
На летището Лушников ни изпрати до бившата депутатска чакалня и отиде да проучи как стоят нещата с полета. Кой знае защо бях почти сигурен, че накрая ще ни сполети още някаква неприятност. Всичко вървеше така — едно към едно. Оказах се прав. Полетът закъсняваше. Засега с един час. Времето естествено беше лятно, но нещо ставаше с горивото. Ако не едно, то друго, както казваше баба ми.
Марина спеше в мекото депутатско кресло, аз предложих да отида за пиене. Лушников настояваше, че е негов ред да черпи.
— На изпроводяк, Саша — прегърна ме Саня през раменете.
В крайна сметка отидохме заедно — той за пиене, аз — да се обадя в Москва. Тръгнах към автомата с идеята да поръчам такси на летището, но след като погледнах часовника си, кой знае защо набрах телефона на Люба. Тя не спеше. Все едно че стоеше до телефона и чакаше да й се обадя — вдигна веднага. Гласът й звучеше неочаквано близко, като че ли от съседната стая. Уговорихме се да се срещнем на следващата вечер.
— Целувам те — тихо каза тя на сбогуване.
— Целувам те — кой знае защо също тихо отвърнах аз…
Излетяхме в три през нощта, след като бяхме глътнали стабилно. Струва ми се, че Лушников доста шумеше и дори пееше някаква песен. Не е изключено и аз да съм пял заедно с него…
В самолета бързо изтрезнях. Е, мислено правех равносметката, проясниха се някои неща. Някой силно не иска да научим каквото и да е. Случаят с Кларк бе скрит зад плътна черна завеса и беше достатъчно само да се приближиш — не да надникнеш, и неизвестната сила увеличаваше плътността на тази завеса…
3.
Норман Кларк
Когато на 11 декември 1941 САЩ обявяват война на Германия и Италия, Норман Кларк не чака да получи повиквателна, а сам се явява в окръжието с искане да бъде взет на служба. Буквално след няколко дни се заклева и го изпращат в Норфолк в интендантската служба, обезпечаваща лендлизните21 доставки в Европа.
Разбира се, Кларк не е мечтал точно за това. Сред задълженията му е да следи за правилната и качествена опаковка на кашоните и контейнерите, които след това се натоварват в корабните трюмове и се изпращат във воюваща Европа. Енергията и честолюбието на Кларк изискват повече — бойни действия, военни операции, стремителни схватки с врага и, разбира се, победни шествия, където момичетата да хвърлят цветя на мъжествените освободители.
Опаковайки кашон след кашон, той пише рапорт след рапорт. В крайна сметка го изпращат в офицерската школа в Чарлстън. Излизайки от нея, получава звание лейтенант, но е принуден доста дълго време да се занимава с обучението на новобранци в същата тази школа.
21
Система на даване в заем или под наем на боеприпаси, продоволствие и т.н. от Съединените щати на съюзниците през Втората световна война. — Б.пр.