Капитанът си тръгва от салона и се отправя по главния транзитен коридор към асансьора, който ще го свали до по-ниските нива, където е щабът на отдела по планетарно сканиране, ръководен от Зед Хеспър. Той се отбива там поне веднъж на ден, ако не за друго, поне да позяпа променящите се модели на симулирани звезди и планети, които се появяват и изчезват върху огромния галактически екран на Хеспър. Моделите са абстрактни и капитанът не разбира почти нищо от астрономическия им смисъл — няма как да се получи директен изглед на нормалната вселена от вътрешността на извънпространствения тунел и Хеспър работи изцяло с аналози и еквиваленти, — но дори и така, капитанът намира известна, макар и неясна утеха в мисълта, че хората, чийто живот е затворен в неподатливите граници на този малък кораб, на шестнайсет светлинни години от родния свят, все пак не са съвсем сами в космоса.
Шестнайсет светлинни години от дома.
Трудно е да се проумее, дори за човек като него, преминал сериозно обучение по необходимите дисциплини и трениран в самообладание. Той усеща силата на тази представа, но не и истинското й значение. Може да си каже: „Вече сме на шестнайсет километра от дома“, и лесно да си представи разстоянието. „Вече сме на хиляда и шестстотин километра от дома“ — малко по-трудно, да, но все пак може да го проумее. А „Вече сме на шестнайсет милиона километра от дома“? Това число вече подлага на изпитание способността му да го проумее — бездна, огромна бездна, ужасна, празна, тъмна бездна с гигантски размери, — но му се струва, че е в състояние по някакъв начин да обхване с разума си дори и такова огромно разстояние.
Шестнайсет светлинни години обаче?
Как да си обясни това?
Някъде, току отвъд тунела от извънпространство, през който корабът пътува в момента, лежи блестящо войнство от ярки звезди, пустош от слънца, обгърнала ги отвсякъде, и той знае, че посребрилата му руса брада ще е побеляла напълно, преди светлината на тези звезди да заблещука върху нощното небе на далечната Земя. А в същото време са минали само няколко месеца от началото на експедицията. Истинско чудо е, мисли си той, че сме стигнали толкова далеч така бързо.
Само че има едно още по-голямо чудо. Час след времето за обяд той ще помоли Ноел да прати съобщение до Земята, включващо доклад за свършеното през деня, и той знае, че ще получи потвърждение от Контролния център в Бразилия преди да е станало време за вечеря. Засега това му се струва по-голямо чудо.
Излиза от асансьора и се озовава в грижливо организирания хаос на долната палуба. Претъпкани коридорчета се изнизват в разни посоки пред него. Той избира третото отляво и тръгва назад към кърмата, като се привежда леко, за да не засрещне чело в някоя от множеството тръби, които се кръстосват под тавана.
В представите на капитана космическият кораб понякога изглежда строен, тънък, грациозен — лъскав сребърен куршум, врязал се през вселената със скорост, която понастоящем надвишава един милион километра в секунда. Знае обаче, че действителността далеч не е такава. Корабът всъщност изобщо не прилича на куршум. Него не го движат нютоновите сили на действие и противодействие, нито формата му е обтекаема в ни най-малка степен. Очертанията му са ъгловати и тромави, грозновато несиметрични, по-скоро прилича на огромен контейнер, по-разкривен и чуждоземен по форма дори от обикновените космически съдове, със сложна мрежа от надпалубни съоръжения от екстензорни роботи, антени, наблюдателни рамена и други допълнителни устройства, които изглеждат така, сякаш са монтирани както дойде, без всякаква система.