Колко странно, мисли си той. Това място е много по-приемливо от Венера, където най-поносимата температура е като в пещ и едно вдишване на въздуха би го убило за секунда, а там не е изпитвал и частица от това, което изпитва тук. Най-лошото, което бе могло да му се случи на Венера, бе да умре, и макар по онова време далеч да не бе готов да се прости с живота, Хю предварително си беше дал сметка какво рискува, отивайки там. Също като на Меркурий и Ганимед, на покритата с активни вулкани Йо и на всички други неприятни, но пленяващи въображението му големи и малки светове, където го бяха отвеждали пътуванията му. Така че откъде се бяха взели тези усещания за… за страх!… докато си седи тук, навлечен в космически скафандър в херметически запечатаната, удобна среда на този елегантно проектиран и здраво направен малък кораб?
Почти е време да излезе от сондата. Хю поглежда крадешком към Джована, седнала удобно в ускорителното кресло вдясно от него и към Маркъс от другата му страна. Виждат се само лицата им. Нито един от двамата не изглежда много щастлив. Маркъс се е навъсил, но пък той почти винаги се мръщи. В изражението на Джована също като че ли се прокрадва известно напрежение, но може да е от дълбоката концентрация — тя без съмнение размишлява върху експериментите, които е планирала да проведе тук.
Собствената му напрегнатост остава мистерия за Хю. Капчица пот ли се стича към върха на носа му? Да, да, май е точно това. И още една по челото му. Изглежда се поти обилно. Всъщност, започнал е да се чувства много зле.
Сигурно съм ял нещо развалено, казва си той. Стомахът му не се дразни лесно, но пък винаги има пръв път, нали?
— Е — казва той на Джована и Маркъс и на всички, които го слушат от борда на „Вотан“. — Дойде моментът да изляза навън и да обявя тази земя за владение на Хенри Тюдор.
Постарал се е гласът му да прозвучи бодро и ентусиазирано. Малката му шегичка не предизвиква смях у спътниците му. Това не му харесва. А и колко странно, мисли си той, че трябва да се старае да звучи ентусиазирано! Проверява за последно скафандъра си и се заема с поредицата от команди, които отварят люка.
— Когато изляза — дава последни напътствия той, — вие си оставате на местата и няма да мърдате, докато не ви кажа, ясно? Нека сме сигурни, че всичко е наред, преди и вие да излезете. Като ви дам сигнал, ти, Джована, излизаш първа. Ще видим как ще мине и после ще повикам и теб, Маркъс. Разбрахте ли?
Те потвърждават, че всичко им е напълно ясно.
Люкът е отворен. Хю изпълзява през него, застива за миг, после бавно и тържествено се спуска по стълбата, опитвайки се да си спомни няколкото стиха за якия Кортес, застанал мълчаливо на онзи връх в Дариен — който се чувствал като някакъв небесен наблюдател, нали така беше, когато нова планета доплува в полезрението му5?
Левият му ботуш докосва повърхността на Планета A.
— Исусе Христе, мамка му! — извиква Хю, пронизително аналонично възклицание, което проехтява не само в слушалките на спътниците му, но и, уви, в историческите анали като първото записано изявление на първия човек, стъпил на планета извън Слънчевата система.
— Хю, добре ли си? — пита го Джована откъм сондата, чува и гласа на капитана, който задава същия въпрос по връзката с „Вотан“. Здравата трябва да ги е стреснал, мисли си Хю.
— Добре съм — отвръща той, като се опитва да звучи нормално. — Стъпих накриво, това е всичко.
Минава на няколко крачки встрани от сондата.
Лъже за глезена си, лъже и че се чувства добре. Всъщност, изобщо не се чувства добре.
Изцяло го е обзело чувството, че се е спуснал в зейналата паст на самата Преизподня.
Безпокойството, тревогата или каквото там беше изпитвал само преди няколко минути на борда на сондата е нищо в сравнение с това. Интензивността на дискомфорта се е повишила няколко пъти — повишила се е всъщност в мига, когато ботушът му е докоснал земята. Нещо като психически еквивалент на това да стъпиш върху нажежена до червено метална скара. И сега е преминал отвъд тревожността, потъвайки в някакъв вид страх, който, според теоретичните му познания, граничи с истинския ужас. Дори с паниката.
Всички тези чувства са съвсем нови за него. Откритието, че въобще е способен да изпитва страх, е почти толкова ужасяващо, колкото самият страх, който го връхлита в момента.
А си няма и най-малка представа от какво го е страх. Страхът просто е там, като физически факт, също като брадичката му или като капачката на лявото му коляно. Сякаш извира от пръстта, минава през стъпалата му, плъзга се нагоре по прасците, бедрата, слабините, корема.