Тери Гудкайнд
Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус
На един от най-добрите ми приятели, Роб Андерсън, без чиято безценна подкрепа и насърчителни думи тази книга нямаше да е възможна. Освен че е един от най-умните хора, които познавам, той е и невероятно почтен, болезнено честен и неспасяем ентусиаст. Многостранните му дарби придадоха зашеметяваща образност на думите ми и създадоха приветлива социална среда както за приятелите на моите книги, така и за новите читатели. Дълбокото му уважение към моята работа и към читателите ми го вдъхновяваше да работи неуморно зад кулисите и да създава страхотни неща, които доближиха хората до мен и книгите ми повече от когато и да е било досега. Всички сме му задължени. Този том е посветен на теб, Роб.
Първа глава
— ЧУВАЛА СЪМ ДА РАЗПРАВЯТ — подхвана старицата, — че сред дарбите на някои е и умението да разговарят с мъртвите.
Магда Сеарус се откъсна от разпилените си мисли и изгледа изпод вежди другата жена, която надничаше през рамото й. Напрегнатото изражение докара бръчки върху широкото плоско чело на Магда.
— Какви ги говориш, Тили?
Бледосините очи на онази зашариха по ъглите на сумрачната стая.
— Според слуховете дълбоко в недрата на Кулата, където хората с изключителни дарби се занимават с тъмните си дела, имало и такива, които разговарят с душите отвъд воала на живота — с душите, които вече са в света на мъртвите.
Магда прокара треперещи пръсти през бръчките на челото си.
— Тили, не бива да вярваш на подобни клюки.
Погледът на Тили за пореден път обходи мрачната стая, осветена само от тънък лъч светлина, който се промъкваше през процепите на старите разкривени кепенци, отдавна изметнати от черчеветата. В тесните ивици светлина се виждаха почти неподвижни прашинки, застинали над опряна в каменната стена дървена работна маса.
По масата имаше избледнели с времето тъмни петна, прорези и белези, резултат от разнообразна употреба през вековете. Ръбовете на масивния плот бяха неравномерно заоблени и загладени от допира на безброй ръце, които с времето бяха полирали дървото и му бяха придали тъмнокафяво покритие.
Седнала пред масата с лице към спуснатите кепенци, Магда се взираше в малката сребърна кутийка със спомени пред себе си и мисълта й се насочваше към онова, което бе изгубила.
А беше изгубила всичко.
— Не е просто клюка — добави Тили тихо и съчувствено. — Една приятелка, на която вярвам, работи долу в Кулата. Тя знае неща… вижда неща. И твърди, че някои от хората, чиято работа е да изучават света на мъртвите, не просто са разговаряли с преминалите отвъд, ами и нещо повече.
— Нещо повече ли? — Магда не можеше да откъсне поглед от спомените в кутията. — Какво се опитваш да ми кажеш?
— Приятелката ми казва, че родените с дарбата там, долу, си имат начини дори да върнат човек от света на мъртвите. Казвам, че можете да се опитате да си го върнете.
Опряла лакти на масата, Магда притисна слепоочията си с пръсти в опит да попречи на сълзите си да бликнат отново. Втренчи поглед в изсъхналото цвете, подарено й някога от него — рядко срещано бяло цвете, заради което се беше катерил цял ден, за да го откъсне. Наричаше я своето младо, неудържимо цвете и повтаряше, че й подобава само такава рядка красота.
Защо тогава избра да я изостави по този начин?
— Да си го върна? От мъртвите? — Магда бавно поклати глава и въздъхна. — Добри духове, Тили, какво те е прихванало?
Жената остави дървеното си ведро и потопи парцала, който държеше, в сапунената вода. Наведе се още малко, сякаш да се увери, че никой не я чува, въпреки че в притуленото, рядко използвано килерче нямаше никого.
— Винаги си била мила с мен, господарке — каза Тили и сложи сбръчканата си от водата ръка на рамото на Магда. — По-мила от почти всички в живота ми, дори когато не е било необходимо. Повечето просто не ме забелязват, докато си върша работата. Въпреки че съм работила тук през по-голямата част от живота си, много от тях дори не ми знаят името. Само вие се интересувате от мен, само вие ми се усмихвате или ми предлагате нещо за хапване, ако изглеждам изнемощяла. Само вие, никой друг.
Магда потупа топлата, утешителна ръка на рамото си.
— Ти си добра жена, Тили. Повечето хора не виждат елементарната истина пред очите си. А и не съм ти предложила нищо повече от обикновена любезност.
Тили поклати глава в отрицание.
— Повечето хора от вашия ранг биха предложили „обикновена любезност“ само на хората, родени с благородно потекло.