— Хората са жестоки, господарке. Особено към онези, които не са родени с благородно потекло. Вас много ви уважават, независимо че сте толкова по-млада от Първия магьосник, защото сте красивата му жена. — Тили докосна късата си коса и вдигна ръка към Магда. — Дългата ви коса е знак за високия ви пост. Вие се възползвахте от авторитета си, за да се застъпите пред Съвета за хората без глас в Средната земя. Вие едничка им дадохте глас. Вие сте известна и уважавана навсякъде заради това, не само защото бяхте съпруга на Първия магьосник.
Но сега, когато Господарят Баракус го няма, няма кой да ви защити, да ви подкрепи пред Съвета — а всъщност и където и да било другаде. Може да се окаже, че светът не е приятелски настроен към вдовицата на толкова могъщ човек, при положение че самата тя не притежава дарбата и не е с благородно потекло.
Магда вече беше обмислила всичко това, но нямаше да доживее да се сблъска с този проблем.
— Сигурно спиритистката може да ви даде ценни съвети, изпратени от отвъдното. Навярно покойният ви съпруг може поне да обясни причините да постъпи така, с което да успокои болката ви.
Магда кимна.
— Благодаря ти, Тили. Ще помисля над думите ти.
Погледът й отново потъна в сребърната кутийка със спомени. Не можеше да намери разумно обяснение на постъпката на Баракус, нито пък вярваше, че той би могъл да я утеши от отвъдното. Ако той бе желал, щеше да й обясни причините си, имаше предостатъчно възможности да го направи. Би могъл поне да напише писмо, което тя да прочете, като се върне.
Освен това знаеше, че Баракус не би могъл да направи нищо от гроба, за да защити позицията й. Но това всъщност нямаше значение.
Когато Тили отвори вратата в другия край на стаята, по пода пробяга бледа светлина от свещи.
— Господарке?
Магда погледна през рамо и видя Тили да стои пред отворената врата, стиснала дръжката.
Отвън в коридора стояха мъже, чиито лица бяха скрити в тъмното, виждаха се само събраните им отпред длани.
— Имате… посетители, господарке.
Магда се обърна отново към масата и затвори сребърната кутийка с безценни спомени.
— Покани ги вътре, ако обичаш, Тили.
Магда беше очаквала да се появят — рано или късно. Явно щеше да е по-скоро рано, отколкото късно. Бе възнамерявала да приключи с всичко, преди да са дошли. Но май и това нямаше да стане.
Би могла да се почувства и по-зле, но вече просто нямаше накъде повече. Какво значение има? Има ли изобщо нещо значение? Скоро всичко щеше да свърши.
— Искате ли да остана, господарке?
Магда прокара пръсти през дългата си, гъста, току-що сресана коса, преметната отпред на рамото й.
Трябваше да бъде силна. Баракус би искал да е силна.
— Не, Тили — овладя гласа си тя. — Всичко е наред. Покани ги, ако обичаш, а после можеш да се върнеш към работата си.
Тили направи дълбок реверанс, после отстъпи назад, като придържаше вратата широко отворена, за да влязат мъжете. Щом и седмината потънаха в стаята, Тили побърза да затвори вратата зад себе си.
Втора глава
МАГДА ИЗБУТА БОГАТО ОРНАМЕНТИРАНАТА сребърна кутийка в единия край на масата, до видимо често употребяван набор от изящни ковашки инструменти, легенчета с полускъпоценни камъни и тефтерчета, изпълнени с бележки — всички те принадлежали на съпруга й. За момент тя задържа длан на масата, същата маса, която бяха докосвали и неговите ръце, докато понякога работеше там, в тишината на късна нощ, и изработваше предмети като онзи великолепен амулет, дето го направи в самото начало на войната.
Когато Магда попита за предназначението на тази вещ, съпругът й отговори, че този амулет ще му напомня, че е настъпил моментът магьосникът да изпълни своя дълг, да разгърне своя талант, да поеме отговорност и да осмисли съществуването си. Защото това е основната повеля, която се очаква да следва един магьосник воин: да съсече нападателя, да го прониже до самата му душа. Червеният рубин в средата на плетеницата от линии символизираше кръвта на врага.
Беше й обяснил, че амулетът изобразява танца със смъртта.
Откакто го бе изработил, непрекъснато го носеше, свали го от врата си заедно с отличителната униформа в черно и златно на магьосник воин — неговите бойни доспехи — и го остави в анклава на Първия магьосник, преди да напусне Магьосническата кула и да полети от няколко хиляди метра към смъртта си.
Магда за пореден път повдигна дългата си кестенява коса и я прехвърли отпред през рамото, а след това се обърна към седмината, които прекосяваха стаята. Шестима от тях разпозна като членове на Съвета. Лицата на всички бяха застинали в каменни изражения. Предполагаше, че така се опитват да прикрият поне донякъде срама, който вероятно изпитваха заради това, което идваха да сторят.