Трябваше да измъкне Ник оттам, да му намери работа като за зрял мъж, може би в „Ноев ковчег“, и да постави на негово място при Солон брат си Рой, за да поддържа отношенията им. Рой знаеше как да се държи с хората.
Внезапно Панос се изправи и дръпна силно яката си, за да я разхлаби. Погледна се в огледалото на кухненската стена — цветът на кожата му беше ужасен, наситена охра и поради това лицето му изглеждаше едновременно бледо и зачервено. Имаше чувството, че усеща как кръвта блъска по тъпанчетата на ушите му. Вдигна ръка към ноздрите си, за да провери дали няма кръв.
Я стига! Какво, по дяволите, прави?
Ето го — Уейд Панос — човека, когото никой не би определил като слабохарактерен, стои и обмисля отделни стратегически ходове — отново и отново, а в същото време истинският, големият проблем са онези двама проклети адвокати, които сякаш бяха твърдо решени да го извадят от играта. Те заплашваха устоите на делото на неговия живот. Да, той разбираше, че те не искат да изпуснат случая да направят много пари от това дело. Приемаше, че са просто бизнесмени като него, които дебнат своя шанс. Не ги обвиняваше за това. Може би Уейд наистина насилваше късмета си през последните няколко години, действаше твърде силово в участъците и така бе станал уязвим. Добре, съдебният процес бе предупредителен звън. Може би ще трябва да поохлаби юздите с хората си за в бъдеще. И без това основният му доход сега идваше от сделката със Солон. Но дори тази връзка можеше да бъде подкопана без участъците и без присъствието на Уейд там като представител на законната власт. А това щеше да бъде истинска катастрофа.
Фрийман и Харди му бяха дали да разбере, че са по петите му. Той щеше да потули нещата и те щяха да получат прилична сума за усилията си. Какво повече може да искат проклетите кучи синове? Беше им подсказал, че е готов да им отправи предложение, да уреди нещата. Дори бе готов да им осигури необходимите улики, за да пооскубят общината. Копелета.
— Какво има? — Клер стоеше до кухненската врата. Не я бе чул да слиза по стълбите. — Намръщен си. Изглеждаш зле. Как се чувстваш? — попита тя.
— Добре. Нищо ми няма. Просто работа.
— Мислех, че работите ти вървят добре.
— Добре вървят.
— И въпреки това си намръщен.
Той вдигна рамене, като се питаше дали да натовари и нея с проблемите около делото. Но не. Решението го озари внезапно с пълния си блясък. Според Хойл1, не бе нужно да послуша Крол. Дори нямаше да му каже. Можеше да сложи край на неприятностите около това дело или поне да позабави нещата, когато си поиска. Той действаше разумно и ако Фрийман и Харди и техните шпиони и палета не изберяха пътя на разума, това, което щеше да последва, нямаше да е по вина на Уейд. Щяха да са си го изпросили. Всички до един.
— Уейд?
Той се обърна към жена си.
— Опасявам се, че ще трябва отново да преместя Ники, това е.
Беше неин ред да се намръщи.
— Може би искаш да го отстраниш напълно.
— Не мога — отвърна той. — Роузи…
Тя му помогна.
— Горката ти сестра Роузи.
— Не й е било лесно, Клер.
— Че на кого му е било? А и Ники е напаст. Скъпо ни струва и ще става по-лошо, само почакай.
— Ще порасне. Ще се оправи.
Тя поклати глава.
— На неговите години ти вече имаше три участъка, свой собствен бизнес. Опитите да му помогнеш са пари, хвърлени на вятъра. Както и да е. Къде мислиш да го преместиш?
— Мислех си за „Ноев ковчег“.
— Който не притежаваме. Поне последния път, когато проверих, беше така.
— Все още не. — Семената на една идея покълваха в съзнанието му. — Оказва се, че собственикът на бара е бил с мъжете, които застреляха Сам Силвърман. Когато го арестуват, ще има нужда от всички пари, които би могъл да събере. Ще грабна местенцето за жълти стотинки.
— И после ще го дадеш на Ники? Има и по-добри хора, Уейд, знаеш го, нищо че ти е роднина.
Тя беше миловидна жена. Сега стоеше със скръстени ръце, предизвикателно вдигнала поглед към него.
След миг той се наведе и я целуна помирително по бузата.
— Нищо не е сигурно, Клер. — Усмихна се, хвана я за ръка и я поведе към входната врата. — А сега да видим на кого да дадем парите си тази вечер.
Дъщерята на Харди, Ребека, бе стигнала възрастта на „сладките“ шестнайсетгодишни и тази вечер излизаше на първата си среща. Разбира се, беше ходила на кино и в заведения в смесена компания вече много пъти, но сега ставаше въпрос за годишната танцова забава и въпросният младеж, седемнайсетгодишен гимназист на име Дарън Скот, я бе поканил да го придружи.
1
Едмънд Хойл (1672–1769) — един от първите сериозни изследователи и теоретици на игрите и техните принципи. Днес името му е търговска марка на поредица книги и игри, символ на висок стандарт и прецизност. — Б.пр.