Беше се надявал, след като намери растението, да си отговори на някои въпроси. Сега, когато то беше пред очите му, не знаеше какво да мисли. Гласът престана да му досажда, но пък замлъкна съвсем. Знаеше, че това са просто собствените му мисли, и си заповяда да престане да им вдъхва самостоятелен живот. Зед го беше научил на по-смислени неща.
Ричард вдигна поглед към огромната агонизираща ела. Отново се сети за смъртта на баща си. Растението е било и там. Сега убиваше дървото. В това растение явно имаше нещо съмнително. Макар да не можеше да направи нищо за баща си, Ричард не би допуснал то да причини още една смърт.
Хвана го здраво и го задърпа със силните си ръце, като разкъса жилавите филизи, впиващи се в стеблото на дървото.
И точно тогава растението го ухапа.
Една от чашките се стрелна напред и го перна по опакото на лявата ръка, при което Ричард отскочи назад от болка и изненада. Разглеждайки малкия белег, видя нещо като трън, врязал се в месото в процепа на раната. Ясно. Растението носи неприятности. Посегна към ножа си, за да извади с него тръна, но не го намери. Първо се изненада, но веднага след това си спомни причината да го забрави и се укори, задето е позволил на унинието да го обземе дотам, че да пропусне да вземе със себе си в гората нещо толкова важно. Опита се да извади тръна с нокти. С нарастващо безпокойство гледаше как той, сякаш жив, се забива все по-надълбоко. Провлачи нокътя на показалеца си през раната, за да го хване и изхвърли навън. Колкото по-надолу ровеше, толкова по-надълбоко се забиваше трънът. Докато се бореше, уголемявайки раната все повече, цялото му тяло плувна в гореща трескава пот, така че реши да спре. Трънът изчезна в бликащата кръв.
Ричард се огледа наоколо и забеляза тъмночервеникавите есенни листа на малко люлчино дръвче, отрупано с тъмносините си плодове. Под него, сгушено в една извивка на корените му, откри каквото търсеше: аумово растение. С облекчение и много внимателно откъсна крехкото стръкче близо до основата и леко изцеди лепкавата бистра течност в раната. Усмихна се, като мислено благодари на стария Зед, задето го беше научил да използва аумовото растение така, че то да окаже най-бърз ефект върху рана. Меките мъхести листа винаги напомняха на Ричард за Зед. Сокът притъпи острата болка, но не и безпокойството му от факта, че не може да извади тръна, който се забиваше все по-надълбоко в плътта му.
Клекна и разрови с пръст земята, постави стръкчето в дупката и натрупа наоколо мъх, за да може то да поникне отново.
Горският шум изведнъж стихна. Над земята, прескачайки дървета и листа, премина тъмна сянка и Ричард стреснато вдигна глава. Въздухът над него засвистя и се завихри. Сянката имаше застрашителни размери. Птиците напуснаха укритията си по дърветата и започнаха да надават тревожни сигнали във всички посоки. Ричард гледаше нагоре, търсейки пролуки в зелено-златистия балдахин над себе си, за да види през тях какво може да хвърля такава сянка. За момент зърна нещо голямо. Голямо и червено. Нямаше представа какво би могло да бъде, но в един миг в главата му проблесна споменът за слухове и истории за същества, идващи отвъд границата. Кръвта замръзна в жилите му.
Растението носи неприятности, отново си помисли той; онова нещо в небето вероятно също. Спомни си какво казват хората в такива случаи: едно зло никога не идва само. Беше абсолютно сигурен, че няма желание да се среща със следващото зло.
Като се опита да потисне страховете си, тръгна да бяга. Просто празни приказки на суеверни хора, каза си. Запита се какво би могло да бъде това същество, голямо и червено. Невъзможно; нямаше нещо, което да лети и да е с такива размери. Може би е било облак или пък игра на светлината. Не, не можеше да излъже себе си: не беше облак.
Докато бягаше, погледна нагоре с надеждата да успее да му хвърли още един поглед, след което се насочи към пътеката, опасваща хълма. Знаеше, че от другата й страна теренът става много по-стръмен, което щеше да му даде възможност да огледа небето спокойно. Клони, мокри от снощния дъжд, го удряха през лицето, докато тичаше, прескачайки паднали дървета и малки каменисти поточета. Шубракът се протягаше да докосне бързите му крака. Пъстри петна слънчева светлина го изкушаваха да погледне нагоре, но не му позволяваха да види онова, което търсеше. Дишаше бързо, накъсано, студена пот се стичаше по челото му, чуваше бесния ритъм на сърцето си, докато се спускаше безразсъдно надолу по хълма. Най-накрая излезе от гората и стъпи на пътеката, като едва не се сгромоляса.