Те я дебнеха.
Веднага разбра — беше срещнал следващото зло.
Втора глава
В първия момент Ричард се вцепени, без да знае какво да предприеме. Не можеше да бъде сигурен, че четиримата мъже наистина преследват жената, най-малкото не и преди да е станало твърде късно. Всъщност какво изобщо му влизаше в работата? А отгоре на всичко не беше взел дори ножа си. Какъв шанс имаше един невъоръжен мъж срещу четирима въоръжени? Гледаше как жената върви по пътеката. Гледаше как мъжете я следват.
Какъв шанс имаше жената?
Той се наведе напред и напрегна мускули. Сърцето му заби лудо, докато се опитваше да вземе някакво решение. Сутрешното слънце пареше на лицето му, дишането му се учести. Знаеше, че на известно разстояние пред жената Пътеката на ловците се разклонява. Трескаво се опита да си представи къде точно се пада това разклонение. Главният път вървеше отляво на жената, продължаваше покрай езерото и се качваше нагоре по хълма вляво от мястото, където стоеше той, после свиваше към него, натам, откъдето наблюдаваше сега. Ако жената продължеше по този път, Ричард можеше да я дочака и да й каже за мъжете. А после? Пък и това щеше да отнеме твърде много време. Дотогава вероятно ще са я хванали. В главата му започна да се оформя идея. Скочи на крака и затича надолу по пътеката.
Ако успееше да я настигне преди тях и преди да е дошла до разклонението, би могъл да я изведе към дясната пътека, която тръгваше нагоре към откритите скални тераси, отдалечаваше се от границата и се приближаваше до Града на елените, до помощта. Ако поддържаха добро темпо, Ричард щеше да има време да прикрива следите им. Мъжете нямаше как да разберат, че двамата са тръгнали по страничната пътека. Щяха да мислят, че жената все още се движи по главната, или поне за известно време, колкото да се заблудят и тя да бъде отведена в безопасност.
Все още уморен от неотдавнашния бяг през гората, Ричард дишаше тежко, докато с всичка сила тичаше надолу по пътеката. Тя правеше рязък завой отново към гората, така че поне отпадаше грижата, че мъжете могат да го забележат. Докато тичаше, около него проблясваха слънчеви лъчи. От двете страни на пътеката се издигаха стари борове, чиито иглички покриваха земята с дебел килим, поглъщащ звука от стъпките му.
След известно време започна да се оглежда за разклонението. Не можеше да каже със сигурност какво разстояние е изминал; гората не му предлагаше никакъв ориентир, а пък и не помнеше къде точно се пада страничната пътека. Тя не беше широка и човек лесно можеше да я пропусне. След всеки следващ завой поглеждаше с надеждата ей сега да се появи и това му вдъхваше сили да продължава напред. Опита се да си представи какво ще каже на жената, когато най-сетне я срещне. Мисълта му се движеше със скоростта на краката му. Тя можеше да си помисли, че е един от преследвачите й, или пък да се изплаши, или пък да не му повярва. Нямаше да има много време да я убеди да тръгне с него, да й обясни, че иска да й помогне.
Изкачи малко възвишение и отново се огледа за разклонението, но като не го видя, продължи да бяга. Накъсаното му дишане издаваше крайно изтощение. Знаеше, че ако не стигне до разклонението преди жената, ще заловят и двама им и тогава единственото им спасение щеше да бъде да бягат по-бързо от преследвачите си или да се бият с тях. И от двете възможности косата му настръхваше. Тези мисли го накараха да усили темпото. По гърба му се стичаше пот, от която ризата му залепваше за тялото. Сутрешната прохлада се бе превърнала в пареща жега, поне така му се струваше, макар да знаеше, че това е само от напрежението. Докато тичаше, виждаше как от двете му страни очертанията на гората се размазват.
Точно преди един рязък завой надясно видя разклонението, като за малко не го пропусна. Огледа се набързо за следи, за да разбере дали тя вече е била тук и дали е тръгнала по малката пътечка. Не беше. Почувства облекчение. Падна на колене и изтощен се отпусна назад върху петите си, опитвайки се да си поеме въздух. Първата част от плана му беше приключила успешно. Беше изпреварил жената. Сега трябваше да я накара да му повярва, преди да е станало твърде късно.
Хвана се отстрани за корема, където изпитваше остра болка, и като се опитваше да си поеме дъх, си помисли притеснено колко глупаво ще изглежда пред жената. Ами ако това бяха просто братя, които играят със сестра си на някаква игра? Щеше да прилича на глупак. Всички освен него щяха добре да се посмеят.
Погледна надолу към ухапаното на ръката си. Беше зачервено и пулсираше болезнено. Спомни си нещото в небето. Върна се на походката на жената — вървеше така, като че преследва цел, а не като дете, което си играе. Беше жена, не дете. След това си припомни и как се вцепени, когато видя онези зад нея. Четирима мъже, предпазливо преследващи една жена: поредното странно нещо за тази сутрин. Поредното зло. Не, поклати глава той, не беше игра. Можеше да вярва на очите си. Не беше игра. Те я дебнеха.