Този път вече щеше да направи нещо, веднъж завинаги. Щеше да изпрати майка си там, където и беше мястото. Налагаше се.
Цялата паника, целият страх, целият ужас, повръщането и отвращението го подтикваха към подобно категорично решение. Случилото се бе трагично, ужасно, не се поддаваше на описание и не трябваше да се повтаря никога. Той се чувстваше като нов човек — бе открил себе си.
Норман изтича и натисна външната врата. Не бе заключена. Лампата в хола светеше, но вътре нямаше никой. Огледа се набързо и се заизкачва по стълбите.
Вратата на стаята на майка му бе отворена и светлината проникваше в антрето. Той влезе, без да си дава труда да почука. Преструвките не бяха необходими повече. Сега тя нямаше да може да се измъкне.
Нямаше да може да се измъкне…
Но тя бе успяла.
Спалнята бе празна.
Той можеше да различи набръчканата вдлъбнатина, там където бе лежала, покривката бе хвърлена отново върху голямото старинно легло с балдахин; още можеше да подуши слабия дъх на застояло в стаята. Люлеещият се стол си стоеше в ъгъла, украшенията на полицата бяха подредени по обичайния начин. Нищо не бе променено в стаята на майка му; никога нищо не се променяше тук. Само майка му я нямаше.
Той се приближи до дрешника и започна да рови между закачалките по дългия лост в средата. Тук парливата миризма бе много силна, толкова силна, че главата му се замая, но се долавяше и още някаква миризма. Той не разбра от къде идва, докато не се подхлъзна и не погледна надолу. Една от нейните рокли и кърпата й за глава бяха събрани на топка на пода. Той се наведе за да ги върне по местата им и потрепери от отвращение, когато забеляза тъмните червеникави петна съсирена кръв.
Значи тя се бе връщала тук, беше се преоблякла и отново бе излязла.
Той не можеше да се обади в полицията.
Никога не трябваше да забравя това. Изключено беше да се обади в полицията. Дори и сега, когато знаеше какво бе извършила. Защото тя всъщност не носеше отговорност за постъпките си. Беше болна.
Хладнокръвното убийство е едно нещо, а болестното състояние — съвсем друго. Всъщност ти не си истински убиец, ако нещо в главата ти не е наред. Всички знаят това. Само че понякога съдът не го признава. Беше чел за подобни случаи. Дори ако се съгласяха, че тя не е с всичкия си, те пак ще я затворят. И то не в някое изискано заведение, а в една от онези ужасни дупки. В държавна болница.
Норман обиколи с поглед спретнатата старомодна стая с пълзящи рози по тапетите. Не можеше да отведе майка си оттук и да я види заключена в килия с решетка на прозореца. За момента той бе в безопасност — полицията дори не подозираше за съществуването на майка му. Тя си живееше тук, в къщата и никой не знаеше за нея. Той можеше да си позволи да каже на момичето, тъй като никога повече нямаше да се видят. Но полицаите не можеха да разберат случая с майка му и нейното състояние. Те бяха я откарали някъде, където тя щеше да изгние. Каквото и да бе сторила, тя не заслужаваше това.
И нямаше да й се наложи да го понесе, защото никой не знаеше какво бе направила.
Сега той бе напълно сигурен, че може да опази тайната. Всичко, което трябваше да направи, бе да обмисли положението, да си спомни това, което се бе случило вечерта, да го прецени внимателно.
Момичето бе пристигнало само и бе казало, че е шофирало цял ден. Това означаваше, че тя не се бе отбивала en route1. И не изглеждаше да знае, къде се намира Феървейл, не бе споменала и никой друг от околните градове, затова тя вероятно не бе имала намерение да се срещне с никого наоколо. Който и да я очаква — ако въобще някой я очакваше — то той би трябвало да живее доста по на север.
Всичко това бяха, разбира се, само предположения, но те изглеждаха напълно логични. Налагаше се да заложи на тях.
Тя се бе разписала в регистъра, но това още нищо не значеше. Ако някой някога попита, щеше да му отговори, че тя бе преспала тук и бе отпътувала.
Това, което трябваше да направи, беше да се освободи от тялото и колата и след това да се увери, че всичко е почистено.
Първата част от плана бе лесна за изпълнение. Знаеше точно какво трябва да направи. Нямаше да е приятно, но нямаше и да е особено трудно.
И щеше да го спаси от ходене до полицията. Щеше да спаси майка му.
О, той не се бе отказал да си изясни отношенията с нея, не изоставаше тази част от плана, този път вече не. Но това можеше да почака малко.