Важното сега беше да се освободи от уликите. От corpus delicti2.
Роклята и кърпата на майка му трябваше да бъдат изгорени, а също и неговите дрехи. Всъщност не, размисли той, можеше да се освободи от тях заедно с тялото.
Норман събра всичко на куп и го отнесе долу. Грабна една стара риза и един работен гащеризон от закачалката в задното антре и се преоблече в кухнята. Нямаше смисъл сега да губи време с миене — можеше да изчака докато свърши и останалата мръсна работа.
Но майка му не бе пропуснала да се измие, когато се бе върнала. Той видя познатите розови петна по кухненската мивка, а също и издайническите следи от пудра и руж.
Каза си, че трябва да не забрави да почисти идеално всичко, когато се върне; седна и прехвърли нещата си от джобовете на захвърлените дрехи в гащеризона. Жалко беше да се жертват съвсем запазени дрехи, но нямаше как да се избегне. Щом като се налагаше да помогне на майка си.
Норман слезе в мазето и отвори вратата на килера. Намери това, което търсеше — захвърлен кош с дрехи с подвижен капак. Беше достатъчно голям и щеше да му свърши добра работа.
Добра работа, о, боже, как можеш да се изразяваш така за това, което възнамеряваш да направиш?
При тази мисъл той се намръщи, след това въздъхна дълбоко. Сега не бе време за самокритики и нравствена самовзискателност. Човек трябва да бъде практичен. Много практичен, много внимателен, много спокоен.
Спокойно нахвърля дрехите в коша. Спокойно взе една стара мушама от масата до стълбите. Спокойно се качи горе, изключи лампата в кухнята, изключи лампата в антрето и излезе навън в тъмнината с коша в ръце и мушамата върху него.
В мрака му беше по-трудно да бъде спокоен. По-трудно му беше да не мисли за хиляда и едно неща, които биха могли да провалят плана.
Майка му блуждаеше някъде наоколо, но къде? Дали не бе отишла на магистралата, готова да се качи във всяка случайно преминала кола. Дали истерията все още я владееше, дали шока от това, което бе извършила, би могъл да я накара да избърбори истината на този, който я намери? И дали всъщност тя бе избягала, или просто не съзнаваше какво прави? Може би тя бе преминала през гората зад къщата за да отиде до техните десет акра земя, които граничеха с блатото. Дали не беше по-добре първо да я потърси?
Норман въздъхна и поклати глава. Не можеше да си позволи подобен риск. Поне не докато онова нещо бе още проснато под душа в мотела. Да остава така бе още по-рисковано.
Той бе бил достатъчно разумен да изключи осветлението в рецепцията и хотелската стая, преди да излезе от тях. И все пак човек никога не знае кога някоя нощна птица би могла да се появи, да започне да души наоколо и да търси подслон. Не се случваше много често, но макар и рядко, звънецът се бе включвал, понякога дори в два или три часа през нощта. И поне веднъж през нощта се бе отбивала патрулната кола на пътната полиция. Тя почти никога не спираше, но все пак съществуваше и тази възможност.
Той се запрепъва в черната като катран безлунна нощ. По покритата с чакъл алея нямаше кал, но дъждът сигурно бе размекнал почвата зад къщата. Там щяха да останат следи. Това също бе нещо, за което трябваше да мисли. Щеше да остави следи, които дори нямаше да може да види. Само да не бе толкова тъмно! Изведнъж това се превърна в най-важното нещо — да се измъкне от мрака.
Норман въздъхна с облекчение, когато най-сетне отвори вратата на стаята; вмъкна вътре коша, остави го на пода и включи лампата. Меката светлина за момент му върна спокойствието, докато той не си спомни, че тя щеше да издава присъствието му, докато той е в банята.
Бе застанал в средата на стаята и усещаше, че започва да трепери.
Не, не мога да го направя. Нямам сили да я погледна. Няма да вляза вътре. Не искам!
Но трябва. Няма друг начин. И спри да си говориш сам!
Това беше най-важното нещо. Трябваше да спре да си говори сам. Трябваше да си възвърне предишното хладнокръвие. Трябваше да погледне действителността в очите.
А каква беше действителността?
Мъртво момиче. Момичето, което майка му уби. Не бе красива гледка, нито красив обект за размисъл, но нещата бяха такива.
Неговото бягство не би върнало живота на момичето. Положението нямаше да се промени и ако предадеше майка си на полицията. Най-доброто при тези обстоятелства, единственото, което можеше да предприеме, бе да се освободи от нея. Не трябваше да се чувства виновен за това.