Странното бе, че майка му непрекъснато говореше против мъжете и против „този твой баща, който избяга и ме изостави самичка“, а същевременно Джо Консидин я въртеше на малкото си пръстче. Можеше да направи с нея каквото пожелаеше. Би било хубаво, ако и той самият беше като чичо Джо Консидин и имаше неговата външност.
О, не, не би било! Защото чичо Джо бе мъртъв.
Норман намигна на изображението си, докато се бръснеше. Странно, как му се бе изтрило от паметта. Трябва да са минали вече двадесет години. Разбира се времето е относително. Айнщайн го е казал, но не той го е открил — още древните са знаели, а също и някои съвременни мистици като Алистър Кроули3 и Успенски4. Норман ги бе изчел и дори притежаваше някои от книгите им. Майка му не одобряваше това, тя твърдеше, че тези неща противоречат на религията, но това не беше истинската причина. Когато той четеше подобни книги, вече не беше нейното малко момче. Бе голям мъж, който изучава тайните на времето и пространството и владее мистерията на различните измерения и на битието.
Всъщност той сякаш бе двама души едновременно — дете и възрастен. Когато мислеше за майка си, се превръщаше отново в момченце с детски речник, интереси и емоционални реакции. Но когато останеше сам, всъщност не съвсем сам, а с някоя книга — той беше зрял индивид. Достатъчно зрял, за да си дава сметка, че дори може би страда от слаба форма на шизофрения, най-вероятно някаква периферна невроза.
Това, разбира се, не бе идеалното здравословно състояние. Да бъдеш мамино детенце си имаше своите недостатъци. От друга страна, щом като познаваше опасностите, би могъл да се оправи с тях, а също и с майка си. За нея бе истински късмет, че той знаеше кога да бъде мъж, че действително разбираше малко от психология, а и от парапсихология. Имаше късмет когато чичо Джо Консидин умря, и отново — когато миналата седмица пристигна онова момиче. Ако не се бе държал като възрастен, сега майка му щеше да си има големи неприятности.
Норман провери с пръст бръснача. Беше остър, много остър. Трябваше да внимава да не се пореже. И трябваше да не забрави да го прибере, когато свърши, да го заключи някъде, където майка му не би го открила. Не можеше да й се довери за нещо, което беше толкова остро. Ето защо обикновено той готвеше и миеше чиниите. Майка му още обичаше да чисти — нейната стая блестеше като облизана — но Норман винаги се грижеше за кухнята. Не че някога бе казвал нещо, просто изведнъж бе поел тази работа изцяло.
Тя пък никога не го разпита за случилото се и той бе доволен. Бе изминала цяла седмица, откак онова момиче се появи миналата събота, и те въобще не бяха обсъждали инцидента. Би било трудно и за двамата, би ги поставило в неловко положение. Изглежда майка му бе усетила и тя съзнателно го избягваше — повечето време прекарваше като си почиваше в стаята и нямаше какво толкова да говори с него. Може би я гризеше съвестта.
Така и трябваше да бъде. Убийството е нещо ужасно. Дори когато не всичко е наред в главата ти, би трябвало поне това да разбираш. Вероятно майка му малко страдаше.
Може би катарзисът щеше да й помогне, но Норман беше доволен, че тя не бе проговорила. Защото той също страдаше. Безпокоеше го, обаче не съвестта, а страхът.
Цялата седмица бе очаквал да се случи нещо лошо. Ставаше нервен всеки път, когато някоя кола просто минеше по старата магистрала.
Разбира се още миналата събота бе свършил със заличаването на следите край блатото. Беше изкарал собствената си кола, бе натоварил ремаркето с дърва и когато свърши, не беше останало нищо подозрително. Обицата на момичето също бе погълната в блатото. А втората не се бе появила. И затова доводите на разума го успокояваха.
Но когато в сряда вечерта колата на пътния патрул се отби по отклонението към мотела, той почти припадна. А те искаха само да използват телефона. По-късно Норман бе склонен да се усмихва на случката, но тогава не му беше до шеги.
Майка му бе застанала до прозореца, но слава богу, служителите от пътния патрул не я забелязаха. Въобще тя доста се заседяваше до прозореца през тази седмица. Може би също се боеше от посетителите. Норман се бе опитал да й каже да не се набива в очите на непознати, но не съумя да й обясни защо. Още по-малко имаше желание да й обяснява защо не може да й разреши да слиза в мотела и да му помага. Той просто отряза, че тя не трябва да прави това. Нейното място бе в къщата, не можеше да й се довери да се навърта около непознати. Колкото по-малко научават за нея, толкова по-добре. Не трябваше изобщо да споменава пред онова момиче, че…