Посредством всеобщите вярвания хората от всяко време са обградени от мрежа от традиции, схващания и обичаи, от чието иго те не биха могли да избягат и които неизменно ги превръщат в приличащи си по нещо хора. И най-независимият дух не възнамерява да се освободи от това състояние. Истинска тирания е само тази, която господства несъзнателно над душите, защото е единствената, която не може да се победи. Тиберий35, Чингис хан, Наполеон без съмнение са били страховити тирани, но от гроба Мойсей, Буда, Иисус, Мохамед, Лутер са упражнили върху душите деспотизъм с доста по-различна дълбочина. Заговорът ще унищожи някои тиранин, но може ли да направи нещо срещу здраво вкоренено вярване? В непримиримата си борба с католицизма и въпреки привидното съгласие на множествата, въпреки използваните разрушителни средства, безмилостни като тези на Инквизицията, победената беше нашата велика Революция. Единствените истински тирани на човечеството винаги са били сенките на мъртвите или илюзиите, които то си е създало.
Философската абсурдност на някои всеобщи вярвания никога не е била, повтарям, пречка за възтържествуването им. Тази победа сякаш даже е възможна само ако те съдържат някаква загадъчна абсурдност. Очевидната слабост на съвременните социалистически вярвания няма да ги възпре да се вкоренят в душата на тълпите. Истинската им малоценност в сравнение с всички религиозни вярвания се дължи единствено на следното: след като идеалът за човешко щастие, който тези вярвания обещават, е осъществим само в някакъв бъдещ живот, никой не е бил в състояние да подложи на съмнение постигането му. От своя страна идеалът за социалистическо щастие трябва да се осъществи на земята, затова още първите опити в тази насока ще разкрият безполезността на обещанията, а едновременно с това новото вярване ще изгуби всякакво обаяние. Следователно силата му ще расте само до деня на осъществяването. И ето защо, ако новата религия, подобно на всички предшестващи я, започва с разрушителни действия, по-късно тя няма да може да изиграе градивна роля.
Над строго определените вярвания, чиято сила току-що показахме, стои един пласт от непрекъснато раждащи се и умиращи схващания, идеи, мисли. Някои от тях са съвсем краткотрайни, а най-значимите не надвишават живота на едно поколение. Вече отбелязахме, че извършващите се в тези схващания промени понякога са много повече повърхностни, отколкото реални, и носят неизменния белег на народностните качества. При разглеждането например на политическите институции в нашата страна показахме, че привидно най-противопоожните партии: монархисти, радикали, проимперски, социалисти и т.н., споделят един абсолютно сходен идеал и че този идеал зависи единствено от душевния строй на нашето племе, след като под същите имена при други нации откриваме противоположен идеал. Името, което се дава на схващанията, измамните приспособявания не променят същността на нещата. Буржоата от революцията, изцяло просмукани от латинската литература и вперили поглед в Римската република, взели нейните закони и тоги, но не станали римляни, макар и обладани от едно могъщо историческо влияние.
Ролята на философа е да изследва отзвука от предишните вярвания зад видимите изменения и в подвижния поток на схващанията да различи движенията, предопределени от всеобщите вярвания и душата на народността.
Без този критерий би могло да се сметне, че тълпите променят често и по желание политическите и религиозните си вярвания. Като че ли цялата история — политическа, религиозна, артистична, литературна — наистина го потвърждава.
Да вземем за пример един кратък период, само от 1790 до 1820 г., трийсет години, тоест едно поколение. Тук виждаме как тълпите, в началото монархистки, стават революционни, после проимператорски, след това пак монархистки. По отношение на религията за същото време те изминават пътя от католицизма до атеизма, после до деизма, след което се връщат към най-крайните форми на католицизма. И такива прераждания претърпяват не само тълпите, но и водачите им. Виждаме онези велики членове на Конвента, заклети врагове на кралете и отхвърлящи богове и господари, да се превръщат в кротки слуги на Наполеон, а по-късно да носят благоговейно свещи в процесиите при Людовик XVII.
И какви още промени в схващанията на тълпите през последвалите седемдесет години. „Коварният Албион“ от началото на този век стана съюзник на Франция при наследника на Наполеон; Русия, воювала два пъти срещу нас и така зарадвана от последните ни неуспехи, внезапно да бъде смятана за приятелка.