Когато късно предобед Шулце се събуди и се опита напразно да извика в паметта си случките от вчера, той внезапно съзря върху стола пред леглото си котарака на хазяйката му, който го наблюдаваше със сериозна и, както му се стори, неодобрителна физиономия. А как се изплаши, когато откри между предните лапи на животното своята категория на отрицанието, която то очевидно бе взело за птица или нещо такова и я бе уловило. Без да иска, направи движение по посока на стола; тогава котаракът изведнъж проговори с ясен глас:
— Останете спокойно да си лежите, многоуважаеми господин докторе, и не се чудете, че аз говоря. Моите известни предци — белетристи и епици — са имали за това по-незначителни мотиви от мене, защото през тази нощ аз изядох всички категории върху писалището ви.
— Кълна се в свети Имануел! — извика Шулце. — Колко бяха?
— За съжаление не ги преброих — дълбоко въздъхна Шулце, докато котаракът продължи — и действително се разкайвам, че заради това не може да се изглади прочутият спорен въпрос за броя на категориите. Ала тъй като погълнах, макар и не с шепи, то все пак достатъчна порция разум, си позволявам най-покорно да ви обърна внимание, че пропуснахте да вземете господин професор Щайншлайфер за геоложката експедиция, че сега в дванадесет часа не сте в библиотеката, че най-накрая не отказахте поканата за закуска.
Шулце кимна печално.
— Жалко, жалко, господата много ще ми се сърдят. Но върнете ми, скъпи господин Хинце8, моята категория на отрицанието.
— Търпение — призова котаракът. — Искам само още да ви кажа, че жестоко обидихте господин Обервасер, чийто глас, както се знае, е решаващ във факултета. Навярно и сега няма да станете извънреден професор. А това, че запалката ви е загубена, кесията ви празна и пардесюто съсипано — в сравнение с горното — са само дребни неприятности. Освен това тук пристигнаха още няколко писма, които не искам да скрия от вас.
— Продължавайте — въздъхна Шулце, примирен със съдбата си.
— Господин градският съветник Билих ви пише, че изборът ви за депутат е подсигурен — тук Шулце издаде вик на ужас — и че вашите самопожертвувателни изказвания са го насърчили да предложи на оценъчната комисия увеличение на данъците ви с три степени. После следва призовка за разпит относно делото за обида на нощния пазач Вармбир. По-нататък има един обемист ръкопис: „Сърдечна нощ и лъчиста сила“, новела от Линолинде фон; Цвинкервиц, и със същия почерк едно също толкова обемисто есе: „За безсмъртието на душата, мисли на една жива“. И към тях писъмце: „Скъпи приятелю! Нали още днес ще прочетете? Място и час, както вчера, където трепереща очаква присъдата ви Л.Ф.Ц.“
Шулце закърши ръце.
— Най-накрая — обяви котаракът — има още едно писъмце от същата ръка. То гласи: „Любими! Признах всичко на мама. Тя те очаква днес на обяд. Опиянена съм от щастие! Вечно твоя — Линолинде“.
— Скъпи ми господин Шулце — обобщи котаракът, — ако друг път вземете със себе си задоволството, тогава във всеки случай не оставяйте отрицанието вкъщи. Имам честта да ви го връча отново.
При тези думи котаракът придобиваше все повече и повече чертите на психотома — изведнъж Шулце усети енергичен натиск по главата и изгуби от погледа си едновременно и категорията, и котарака. Бързо скокна, нахлузи дрехите си, охлади главата си и влезе в работния си кабинет.
На прага лежеше домашното му кученце, верният Нонсенс9, от устата му още висеше една от наденичките с пространствените образци. Доброто животно бе помислило, че са за ядене, но в тялото му координатите се бяха раздалечили и сега то лежеше, изкривено във всички измерения, неподвижно в нозете на господаря си. Шулце го повдигна със състрадание и тогава един глас му каза:
— Остави го да си лежи, Шулце, той само привидно е мъртъв.
И наистина бе така. Като истинско куче на философ, то щеше скоро да повърне метагеометрията като несмилаема.
Говорещият бе най-добрият приятел на Шулце, доктор Мюлер, средно способен медик, който удобно се бе разположил на дивана.
— Впрочем ти, приятелю, изглеждаш плачевно — установи той, — съжалявам, че не ти оставих нито една лъжица хайвер. Но той беше отличен. Кой ти го подари?
— За бога, Мюлер, ти си изпразнил тази кутия тук?
— С най-добър апетит; нали не ми се сърдиш? Изпих към него и тези ликьорни образци, малко силни, но изискани.