Ако търсите чудото във вселената, няма да ви отнеме много време да го отриете. Докато го правите, оценявайте го. Хвалете го. Благодарете за него. Изпълнете съзнанието си с него. То ще се умножи и се изсипе върху вас стократно. Упражнявайте се да ходите по пътя на красотата, докато откриете, че този път е винаги под краката ви, независимо къде стъпвате.
Практика. Човек израства с практиката. Балерината, която така леко и грациозно се носи по сцената, се упражнява ежедневно с часове, за да е сигурна, че мускулите на краката й ще издържат. Тя го прави да изглежда лесно, въпреки че извън сцената е положила много труд, за да стигне до това представяне: Нима сте мислели, че пътят на мистика е различен? Трябва да отворим очите и сърцата си чрез практиката. Бегачът на дълги разстояния прави различни упражнения от копиехвъргача, но и двамата тренират упорито. Същото е с този, който иска да се пробуди за пътя на красотата. Той трябва да тренира точно като спортиста. Как? Просто е…
Подхранвайте ума си с мисли за красота. Упражнявайте се да я откривате навсякъде. Оставете нещата да ви развълнуват, да ви въздействат дълбоко. Бъдете като деца в радостта и доверието си. Хвалете вселената отново и отново за цялата й благодат.
Умът ни израства благодарение на това, с което го подхранваме. Тази практика ще даде изобилни плодове и като Уилям Блейк ние ще започнем да виждаме Бог в стръкче трева и вечността в зрънце пясък.
Лесно е да гледаме на думите на Блейк като на чисто поетичен полет на фантазията и все пак когато сетивата се изострят и отворят — а те ще се изострят и отворят — откриваме в тях много повече истина, отколкото бихме могли да предположим. Тъй като, когато човек върви по пътя на красотата, всичко става по-обширно, по-грандиозно, по-живо и има моменти, в които навлизаме дълбоко в мистерията, проникваме в утробата й, изпитваме огромна наслада и излизаме опиянени, благоговеещи пред това, което сме видели и почувствали.
Да вървим по пътя на красотата означава да се прекланяме пред нашия храм. Да ликуваме от себе си, сякаш сме така величествени като слънцето. Така нежни и невинни като новородено. Така могъщи като разбунтувала се река. Тайнствени. Свещени. Свети. Такива сме ние.
С практика и внимание ще съзрем великолепието, колорита на нашето съществувание. Ще усетим как препуска във вените ни. Краката ни ще са здраво стъпили на пътя. Очите — отворени. Поглъщащи. Ще откриваме божественото във всичко. Ще се чувстваме благословени и пречистени. Преливащи. Шеметни. Свободни. Живи във всеки миг. Поемащи на големи глътки настоящия момент. Красота навсякъде. Ослепително. Намираме се в центъра на цялото съществуване. Великолепно живи. Да… това е пътят.
4. Пътешествието към тук и сега
Всеки ден е пътешествие, а самото пътешествие е дом. Тук е домът ми. Точно, където съм, независимо в коя точка на вселената. Точно сега, в този момент, независимо какъв е моментът. Дали е приятен или неудобен, независимо дали се чувствам вдъхновен или объркан, щастлив или депресиран — този момент е домът ми. Дом, сладък дом.
Рано сутринта е. Ставам, плискам си лицето с вода и ето пътешествието се взира в мен. То винаги е с мен. Всеки ден се разгръща нова част от мистерията. Нова врата се отваря. Някоя от вече отворените се затваря. Всеки един ден това пътешествие ме води все по-навътре в непозната територия. Никога не съм бил тук преди. Животът тече постоянно. Аз тека с него, носен по течението.
Пътят на човека няма край. Вечно пътуваме, превръщайки се в нещо друго. Може да копнеем за стабилност, място, където да положим глава и да се чувстваме спокойни. Място, където да „пристигнем“ и да живеем в доволство и щастие, но това не трябва да е така. Щом пристигнем някъде е време да тръгнем отново. Може да имаме моменти или часове, или дни на щастие по време на пътуването, но пътуването продължава и ние трябва да продължим, без почивка, към нещо ново.