Но ако не ставаше дума за Пиночет, кого ли имаше предвид старецът?
С все същата неприятна усмивка, непознатият даде знак на Дюдермонт да се приближи, но когато видя, че той няма да го стори, сам направи крачка към него.
— Да не би да се боиш от стария Скарамунди? — изкиска се мъжът.
Дюдермонт прекрасно разбираше, че това може да е клопка. И най-опасният убиец в Царствата можеше да има не по-малко безпомощен вид… а после да забие отровна кама в гърдите на жертвата си в мига, в който приспеше вниманието й.
Непознатият излезе от тясната уличка и пристъпи напред.
Не, каза си Дюдермонт, мъжът пред него изглеждаше прекалено истински, за да бъде предрешен.
Освен това двамата като че ли не се срещаха за първи път — капитанът и друг път го бе виждал наоколо, обикновено свит в тясната пряка, която очевидно бе неговият дом.
Какво ставаше тогава? Дали някъде наблизо не бе заложена засада, а старецът бе просто примамка?
— Е, щом не щеш да чуеш каквото имам да река… — махна с ръка непознатият и като се подпря на бастуна си, закуцука към тъмната уличка, мърморейки си под носа: — Най-обикновен пратеник, туй съм аз, пък щом не щеш да си получиш съобщението, то си е твоя работа!
Дюдермонт отново се огледа наоколо и като не видя жива душа, нито пък подозрителни места, където би могъл да се спотаи някой, пристъпи напред. Междувременно, старецът се бе поотдалечил и сега, полускрит от косите сенки, хвърляни от една висока сграда вдясно, едва се виждаше в мрака. Все пак явно чуваше достатъчно добре, защото се засмя, после се прокашля и направи още една крачка към мрачната пряка.
С ръка върху дръжката на сабята си, Дюдермонт предпазливо тръгна към него, като не спираше да се оглежда във всички посоки.
— Достатъчно! — рече изведнъж и непознатият се закова на мястото си. — Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега!
— Не бива, не бива — отвърна старецът. — Има неща, дето е по-добре да не се изричат на висок глас.
— Говори! — настоя капитанът.
Дръзкият старик се усмихна широко и отново се покашля, навярно за да прикрие смеха си. После пристъпи към Дюдермонт и спря на по-малко от метър от него.
Капитанът, който отдавна бе привикнал към обичайно силната миризма, лъхаща от повечето моряци, едва не припадна от вонята му. На борда на един кораб нямаше много възможности за къпане, а „Морски дух“ често пъти не се прибираше в пристанището седмици, дори месеци наред и въпреки това, смесицата от евтино вино и засъхнала пот, която го лъхна сега, накара Дюдермонт да изкриви лице и да вдигне ръка пред носа си, в обречен опит да се предпази от ужасяващата смрад.
Старецът избухна в гръмък смях.
— Говори! — повтори Дюдермонт, ала още преди да бе довършил, непознатият се протегна и го сграбчи за китката.
Не особено притеснен, капитанът опита да се освободи от хватката му, ала старецът не го пусна.
— Кажи ми повече за Мрачния — рече мъжът и на Дюдермонт му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че от простоватия му акцент няма и следа.
— Кой си ти? — попита той вместо отговор и отново опита да издърпа ръката си, ала и този път не успя.
И нищо чудно — дори най-якият човек не притежаваше силата, с която непознатият го бе стиснал със същия успех би могъл да се пребори и с някой от огромните мъгливи великани, които живееха на рифа, опасващ Делмаринския остров далече на юг.
— Мрачния — повтори старецът и с ужасяваща лекота го повлече навътре в тясната уличка.
Дюдермонт посегна към кръста си — макар нападателят да държеше дясната му ръка в желязната си хватка, той можеше да се бие и с лявата. Въпреки това, усещането бе доста непривично и още преди капитанът да бе извадил оръжието докрай, старецът вдигна свободната си ръка и го зашлеви през лицето. Дюдермонт полетя назад и се блъсна в стената. Без да губи присъствие на духа, той извади сабята си, побърза да я премести в дясната си ръка и с всичка сила я заби между ребрата на противника си.
Превъзходното острие потъна дълбоко в плътта на стареца, ала той дори не трепна. Дюдермонт понечи да се предпази от следващата плесница, ала просто не можеше да се мери с противника си — с един-единствен замах той изби сабята от десницата му, а после продължи да нанася удар след удар. Ръцете му се движеха с бързината на разярена кобра, а плесниците бяха толкова силни, че при всеки нов шамар главата на Дюдермонт отскачаше назад и той сигурно щеше да се строполи на земята, ако старецът не го бе сграбчил за рамото и не го бе задържал изправен.