Глава 3
Изкусно предадено съобщение
Малко по-късно Дризт започна сериозно да се притеснява. Робилард вече си бе тръгнал, ядосан, задето на капитана, както се бе изразил той, „не може да се разчита“. Уейлан Миканти все още беше до него, потънал в разговор с моряка от другата си страна.
Облегнат на бара, скиталецът обхождаше помещението с поглед. Тук, сред моряците, той се чувстваше като у дома си, ала нещата невинаги бяха стояли така. Преди да си тръгне от Митрил Хол, Дризт беше минавал през Града на бездънните води само два пъти — веднъж, когато преследваше насочилия се към Калимпорт Ентрери и после, когато заедно с приятелите си отиваха да се бият за Митрил Хол. Първият път беше влязъл в града, предрешен като светъл елф, ала на връщане бе дошъл без вълшебната маска, която скриваше цвета на кожата му, та „Морски дух“, въпреки че бе пристигнал в пристанището рано сутринта, предпочете да изчака падането на нощта, преди да продължи пътя си на изток.
Когато преди шест години двамата с Кати-Бри отново дойдоха по тези земи, Дризт вече не криеше лицето си. Както можеше да се очаква, не бе срещнал топъл прием сред жителите на града — враждебни погледи го следяха, където и да отидеше не един и двама побойници открито го предизвикваха. Елфът се стараеше да не им обръща внимание, ала се боеше, че рано или късно ще му се наложи да се бие или, още по-лошо, ще стане жертва на подло нападение, убит в гръб от човек, когото не познаваше, и то само заради цвета на кожата си.
Точно тогава „Морски дух“ хвърли котва в пристанището и Дризт отново се срещна с капитан Дюдермонт, негов добър приятел и човек, радващ се на заслужена почит сред жителите на града. Не след дълго отношението към скиталеца се промени — приемаха го навсякъде из града и особено на Пристанищната улица значение имаше не цветът на кожата, а личността и доброто му име (за което доста бяха допринесли и ласкавите думи на Дюдермонт). Където и да отидеше „Морски дух“, едно нещо веднага ставаше ясно — Дризт До’Урден, този необичаен елф на мрака, бе член на безстрашния му екипаж. Пътят на скиталеца неочаквано стана много по-лесен, дори приятен.
И през цялото това време Кати-Бри и Гуенивар бяха неотклонно до него. Погледът му се спря върху тях — младата жена, приседнала край масата на двамина от другарите им от „Морски дух“ и черната пантера, свита на кълбо в краката й. Гуенивар се бе превърнала в нещо като талисман на „Герба на русалката“ и Дризт се радваше, че понякога може да я призовава, не за да му помогне в битка, а просто, за да му прави компания. Кое от двете щеше да бъде този път, зачуди се той. Наистина, Кати-Бри го бе помолила да я повика, твърдейки, че краката й са замръзнали, и той се бе съгласил, ала освен това го глождеше притеснение — дали Дюдермонт не беше в беда? Тази вечер Гуенивар май щеше да им бъде от полза не само като приятна компания.
Миг по-късно тревогата на Дризт се стопи и той въздъхна с облекчение — Дюдермонт влезе в пивницата и като го забеляза, се насочи право към него.
— Чаша калимшанско вино — поръча си допелгангерът, знаейки, че това е любимото питие на приемника му.
За краткото време, през което бе тършувало в мислите на Дюдермонт, злото същество бе научило доста както за него, така и за „Морски дух“.
Дризт се приведе през бара.
— Закъсня — отбеляза той — опипваше почвата, за да разбере дали има някакъв проблем.
— Просто малка неприятност — успокои го самозванецът.
— Какво има, Гуен? — тихичко попита Кати-Бри, когато пантерата рязко вдигна глава и заплашително изръмжа, присвила уши назад. — Какво видя?
Гуенивар не сваляше очи от Дризт и Дюдермонт, ала младата жена не й обърна особено внимание — сигурно там някъде се бе стрелнал плъх и я бе подразнил.
— Каеруич — подхвърли капитанът и скиталецът го изгледа учудено.
— Каеруич? — повтори той въпросително.
Разбира се, името му беше познато — нямаше моряк, който да плава из тези води и да не го е чувал, макар островчето, наречено така, да бе твърде малко и твърде отдалечено, за да го има в повечето карти.
— Трябва да тръгнем към Каеруич още сега — обясни чудовището и погледна скиталеца право в очите.