Дризт кимна и още по-здраво стисна Сиянието. Кати-Бри понечи да улови Дюдермонт за ръка, за да го подкрепя, ала той й даде знак да върви напред и тръгна след нея.
Много далече оттам, насред мъглите и дима на Бездната, Ерту следеше сцената на Пристанищната улица и искрено се забавляваше. Капанът бе заложен — наистина, не така, както той си бе представял, когато изпращаше допелгангера в Града на бездънните води, ала все пак заложен и то може би още по-вълнуващо, неочаквано и непредвидимо, отколкото той бе планувал.
Балорът познаваше Дризт До’Урден достатъчно добре, за да е сигурен, че споменаването на Каеруич ще бъде повече от достатъчно. Тази нощ с елфа и неговите приятели се бе случило нещо ужасно и те нямаше да оставят нещата току-така. Напротив, сами щяха да отидат на острова и да се опитат да открият причините.
Могъщият демон не помнеше да се е забавлявал така от години. Вярно, имаше много по-лесни начини да съобщи на скиталеца онова, което имаше да му казва, ала цялата тази игра — допелгангерът, сляпата вещица, която ги очакваше на Каеруич — тя просто правеше всичко още по-интересно.
По-голямо удоволствие би му доставило единствено да разкъса Дризт До’Урден на парчета, късче по късче, поглъщайки тялото му пред собствения му агонизиращ поглед.
При тази мисъл Ерту жадно изръмжа — много скоро и това щеше да стане.
Дюдермонт гледаше да върви колкото се може поизправен и упорито отказваше всякаква помощ. Давайки си вид, че е добре, той се държеше близо до Кати-Бри, която бавно крачеше към изхода на уличката, където ги чакаха Дризт, Гуенивар и плененият допелгангер.
Никой не следеше чудовището по-внимателно, отколкото Дюдермонт. Той най-добре от всички знаеше какво зло се крие у него, беше го усетил с всяка частица на тялото си. Гордият моряк мразеше скверното създание заради побоя, който то му бе нанесло, ала това, че то бе приело външния му вид, го караше да се чувства омърсен и използван по начин, самата мисъл, за който му беше непоносима. Дори и сега, докато вървеше след Кати-Бри, без да изпуска чудовището от поглед, Дюдермонт с мъка сдържаше гнева си при вида на собственото си лице само на няколко метра пред него.
В края на тясната уличка, Дризт стоеше край завързания пленник. И той, и останалите му другари тревожно следяха ранения капитан, затова в първия момент никой не забеляза как чудовището променя облика си — ръцете му изтъняха и то се измъкна от примката, която ги стягаше.
Дризт светкавично извади втория си ятаган, ала допелгангерът вече се бе освободил и с всичка сила го блъсна встрани, после се втурна към изхода на уличката, следван по петите от Гуенивар. От гърба на чудовището поникнаха крила и то ги разпери широко, с намерението да отлети и да потъне в нощта.
Гуенивар скочи след него, а капитан Дюдермонт издърпа една стрела от колчана на Кати-Бри и го постави в тетивата на Таулмарил. Младата жена усети движението му и рязко се обърна. Щом видя насочената над главата й стрела, тя извика и отскочи встрани, тъкмо когато оръжието иззвънтя.
Допелгангерът се бе издигнал почти на десет метра над земята, когато пантерата скочи, ала тя успя да го достигне и мощните й челюсти се сключиха около глезена му. Нараненият крак се възстанови само за миг и Гуенивар усети как започва да й се изплъзва, но тогава стрелата на Дюдермонт изсвистя над главата й и се заби дълбоко между двете крила на чудовището.
Пантерата политна надолу и се приземи леко на меките си лапи, допелгангерът също рухна до нея, издъхнал още преди да е докоснал земята.
Миг по-късно Дризт вече беше при тях, следван от останалите си другари.
Макар и мъртво, тялото на чудовището отново започна да се променя. Чертите, които бе приело приживе, постепенно отстъпиха място на човекоподобен облик, какъвто никой от присъстващите не бе виждал досега. Кожата му беше съвършено гладка, по пръстите на тънките ръце нямаше нито една гънка. Никъде не се виждаше и най-фино косъмче, всичко у него бе някак безлично и незабележимо, досущ човекоподобна буца глина.
— Допелгангер — отбеляза Дюдермонт. — По всичко личи, че Пиночет не е особено доволен от последните събития.
Дризт само кимна, твърдо решен да му повярва. Случилото се току-що нямаше нищо общо нито с него, нито с миналото му и зловещото място, откъдето идваше.
Имаше нужда да повярва в това.
Ерту отдавна не се бе забавлявал така, а на всичко отгоре сега нямаше нужда да възнаграждава допелгангера, когото бе наел. За момент се разтревожи, че вече няма кой да покаже на „Морски дух“ пътя до далечния остров, ала бързо отхвърли тези мисли. Семето на съмнението вече бе посято — допелгангерът бе успял да заинтригува Дюдермонт със загадъчните си подмятания, Дризт пък знаеше точното място и несъмнено щеше да го сподели с приятеля си. Никой от тях не бе страхливец, а и двамата бяха достатъчно находчиви и любопитни.