Не, едно нещо бе сигурно — Дризт До’Урден и Дюдермонт щяха да открият Каеруич и сляпата вещица, която трябваше да им предаде съобщението. Много, много скоро.
Глава 4
Неочаквана „помощ“
Две седмици по-късно „Морски дух“ вдигна котва и пое на юг. Дюдермонт обясни, че имат належаща работа в Портата на Балдур, едно от най-големите пристанища на Саблен бряг, разположено между Калимшан и Града на бездънните води. Никой от екипажа не се осмели да задава въпроси, ала мнозина усещаха, че капитанът е неспокоен и някак нерешителен, нещо твърде необичайно за обикновено уверения Дюдермонт.
Странното му настроение се изпари четири дни след като бяха излезли в открито море, когато на хоризонта съзряха каравела, пълна с моряци. Тези кораби обикновено побираха между четиридесет и петдесет мъже, ала пиратските съдове, които предпочитаха да нападат изненадващо и с голямо числено превъзходство, а после бързо да откарват плячката на сигурно място на брега, обикновено плаваха с три пъти по-голям екипаж. Пиратските кораби не пренасяха товари, а войни.
Ако до този момент Дюдермонт се бе държал нерешително и колебливо, това се промени в мига, в който забелязаха каравелата. Всички платна на „Морски дух“ бяха вдигнати начаса преметнала Таулмарил през рамо, Кати-Бри се изкатери до наблюдателницата на върха на гротмачтата, а Робилард отново трябваше да застане на кърмата и да напълни платната с магическия си вятър. Само че от северозапад вече духаше доста силно и издуваше не само платната на „Морски дух“, но и тези на пиратския кораб. Очертаваше се дълго преследване.
На централната палуба менестрелите отново подеха бойка песен, а Дризт напусна мястото си на бимса и се присъедини към Дюдермонт по-рано от друг път.
— Къде ще откараме каравелата, когато я пленим? — попита той.
Логичен въпрос, предвид положението, в което се намираха — все още бяха по-близо до Града на бездънните води, отколкото до Портата на Балдур, но пък с постоянния северен вятър в платната като че ли беше по-разумно да продължат на юг.
— В Орлумбор — отвърна капитанът, без дори да се замисли, и Дризт го изгледа учудено.
Орлумбор беше скалист, брулен от ветровете остров, разположен по средата между двете големи пристанища. Независим град държава с малочислено население и неголямо пристанище, той надали можеше да се справи с цяла каравела пленени пирати.
— Дали ще се съгласят да я приемат? — усъмни се скиталецът.
Дюдермонт обясни с все същото каменно изражение:
— Орлумбор дължи много на Града на бездънните води. Ще я задържат, докато оттам не дойде някой да я прибере. Ще се погрижа Робилард да предупреди управниците на града и да им поръча да изпратят някого възможно най-бързо.
Дризт кимна. Макар в тях да имаше логика, думите на Дюдермонт си оставаха все така странни. Все по-очевидно ставаше, че това не е просто поредният лов на иначе търпеливия „Морски дух“. Никога досега капитанът не бе оставял пленен от него кораб и екипажът му да бъдат прибирани от друг. Тук, насред неспирния плисък на безбрежното море, времето сякаш преставаше да има значение. Обикновено „Морски дух“ плаваше, докато не открие някой пиратски кораб, който да превземе или да повреди тежко. После отиваше до някое приятелско пристанище на Саблен бряг и предаваше пленниците и победения кораб, независимо колко време му отнемаше това.
— Работата ни в Портата на Балдур явно не търпи отлагане — подхвърли Дризт и погледна Дюдермонт с крайчеца на окото си.
Капитанът се обърна към него и се взря в лавандуловите му очи така продължително и открито, както не бе правил от началото на това пътуване.
— Не отиваме в Портата на Балдур — призна той най-сетне.
— А къде? — Дризт очевидно не бе изненадан.
Дюдермонт поклати глава и отново насочи поглед напред, завъртайки леко щурвала, за да не се отклонят от посоката, в която бягаше пиратската каравела.