Харкъл стоеше все така безучастно, подпрял брадичка с ръка и с поглед вперен натам, където доскоро се намираше пиратският кораб. Тялото му следваше всяко движение на вълните, ту се издигаше нагоре, ту отново се спускаше надолу, докато той несъзнателно потропваше с крак — интересна гледка, тъй като водата се отдръпваше от него и той така и не успяваше да я докосне.
Най-сетне Харкъл се обърна към „Морски дух“.
— Изобщо не помислих за това — рече той на Дризт и останалите, поклащайки глава. — Трябва да съм запратил огненото кълбо прекалено ниско, това ще да е.
— Невероятно! — промърмори Робилард.
— Няма ли да се качиш при нас? — попита Дюдермонт.
Дали заради думите на капитана, или защото изведнъж осъзна, че се намира насред морето, но Харкъл най-после излезе от унеса си.
— А, да! — отвърна. — Идеята никак не е лоша. Радвам се, че ви открих.
И като посочи надолу, добави:
— Дори не знам дали заклинанието ми ще…
Още преди да довърши, страховете му се оправдаха — заклинанието изгуби силата си и той цамбурна във водата.
— Каква изненада! — саркастично подхвърли Кати-Бри, докато се приближаваше до перилата.
Дюдермонт нареди на моряците си да помогнат на Харкъл, после се обърна към приятелите си, а по лицето му се четеше искрено изумление:
— Излязъл е в открито море с толкова несигурно заклинание? — невярващо попита той. — Ами ако не ни беше намерил, нито нас, нито някой приятелски кораб! Нали тогава щеше…
— Той е Харпъл — отвърна Робилард, сякаш това обясняваше всичко.
— Харкъл Харпъл — тонът на Кати-Бри бе по-красноречив и от най-духовитата забележка.
Дюдермонт не каза нищо, само поклати глава, донякъде успокоен от изражението на Дризт, който очевидно искрено се забавляваше.
Глава 5
Мимолетна тревога
Увит с дебело одеяло, тъй като дрехите му се сушаха на мачтата, подгизналият Харкъл непрекъснато кихаше, пръскайки всички наоколо си. Той просто не можеше да се удържи, както Дюдермонт се убеди лично, докато се запознаваше с него.
— Нека ти представя Харкъл Харпъл от Дългата седловина — рече Дризт и Харкъл протегна ръка на Дюдермонт, при което одеялото, с което бе загърнат, се изхлузи.
Мършавият магьосник се опита да го улови, ала не успя, и то се свлече на земята.
— Дайте му нещо за хапване — изкиска се застаналата зад него Кати-Бри. — Няма да му се отрази зле да понатрупа малко месце тук-там.
Гъста червенина заля лицето на Харкъл, а Робилард, който бе срещал магьосника и преди, се отдалечи, клатейки глава. По всичко личеше, че се задават вълнуващи времена.
— Какво те води насам? — попита Дризт. — Толкова далече от брега, в открито море?
Харкъл го погледна изненадано, но не отговори веднага.
— Дойдох, защото бях поканен — обясни той най-после.
Сега бе ред на Дризт да вдигне учудено вежди.
— Така си е! — настоя магьосникът. — Ти ме покани.
И като се обърна към Кати-Бри, добави:
— Както и ти!
Младата жена хвърли недоумяващ поглед на Дризт, ала той също нямаше никаква представа за какво говори Харкъл и само разпери объркано ръце.
— О, добре тогава! Чудесно посрещане, няма що! — изсумтя ядосаният вълшебник. — Не че не очаквах нещо подобно… макар да се надявах, че един елф на мрака ще има малко по-добра памет. Чудя се само, какво ли става, като срещнеш някого, дето не си го виждал цял век! Не можеш да си спомниш името му, нали? О, не, не! Защо да се хабиш да помниш!
— Какви ги говориш? — озадачено попита Дризт. — Разбира се, че си спомням как се казваш!
Това обаче не укроти Харкъл кой знае колко.
— Толкова по-добре за теб! Иначе съвсем щях да се вбеся! — изрева той и сърдито щракна с пръсти.
Звукът като че ли го отрезви и в продължение на няколко секунди той остана напълно неподвижен, с объркано изражение на лицето, сякаш изведнъж бе забравил от какво, в името на всичко свято, се е възмущавал допреди миг.
— А, да! — рече най-сетне и погледна Дризт право в очите, а гневът отстъпи място на любопитство.
— За какво говориш? — повтори скиталецът, опитвайки се да му припомни какво са обсъждали преди малко.