— Не знам — призна си Харкъл.
— Тъкмо ни обясняваше какво те води насам — намеси се Дюдермонт, при което магьосникът отново щракна с пръсти.
— Магията, разбира се! — щастливо възкликна той.
Дюдермонт въздъхна.
— Естествено, че е било магия — бавно започна той, мъчейки се да измисли как да изкопчи смислен отговор от бръщолевещия вълшебник.
— Не каква да е магия — възмути се Харкъл. — Става въпрос за магията, най-новото ми творение, Съдбовната мъгла.
— Съдбовната мъгла? — повтори капитанът.
— Ами да! — развълнувано забърбори Харкъл. — И никак не е лоша. Ускорява нещата, нали разбираш. Помага ти да продължиш напред. Показва ти къде трябва да идеш. Че дори те отвежда там, както ми се струва. Само дето не ти казва защо.
И той замислено се почеса по брадичката, при което одеялото отново се свлече на земята, но той дори не забеляза.
— Трябва да поработя върху това, да, да, точно така. И тогава ще разбера защо съм тук.
— Че ти не знаеш ли? — учуди се Кати-Бри и се обърна към бордовата ограда, дори се надвеси през нея, за да не й се налага да гледа мършавите телеса на Харкъл.
— Е, предполагам, че някой ме е поканил — уверено рече той.
Съмнението на младата жена бе повече от очевидно Дризт също не изглеждаше особено убеден.
— Така е! — разгорещено настоя магьосникът. — О, да, забравили сте, нали! Колко удобно! Че тогава защо изобщо говорите разни неща, като всъщност не ги мислите! Когато преди шест години двамата — да, и двамата! — при тези думи той изгледа предизвикателно първо Дризт, после Кати-Бри и размаха пръст пред лицата им, — та казвам, когато преди шест години минахте през Дългата седловина, рекохте, че се надявате пътищата ни отново да се срещнат някой ден. „Ако някога се окажеш наблизо“. Това ви бяха точните думи!
— Не си… — започна скиталецът, ала Харкъл му даде знак да замълчи, после се завтече към претъпканата си раница, която се сушеше на палубата.
Одеялото му се смъкна, още по-ниско, ала той бе прекалено погълнат от това да рови в раницата си. Този път Кати-Бри дори не си направи труда да отвърне поглед, само поклати глава и се подсмихна.
След като потършува във вещите си, Харкъл извади неголяма манерка, от благоприличие придърпа одеялото нагоре и се върна обратно при събеседниците си. Щраквайки тържествуващо под носа на скиталеца, той издърпа тапата на шишето и му го поднесе.
Отвътре долетя глас и то не кой да е, а гласът на Кати-Бри:
— Ако някога се окажеш наблизо — казваше тя, — непременно ни се обади.
— Е, убедихте ли се! — доволно заяви Харкъл, докато връщаше тапата на мястото й, после постави ръце на кръста си и се взря в Дризт, докато не видя по лицето му да се разлива гостоприемна усмивка.
— А къде всъщност се намираме? — обърна се той към Дюдермонт, вече доста по-спокойно.
Капитанът хвърли бърз поглед на скиталеца, ала той само сви рамене.
— Ела, ще ти покажа — обърна се Дюдермонт към новодошлия и го поведе към каютата си. — Ще ти намеря и някакви нормални дрехи, докато твоите поизсъхнат.
Когато двамата се отдалечиха, Кати-Бри се приближи до Дризт. Робилард също бе наблизо и ги наблюдаваше с обичайното си кисело изражение.
— Молете се да не се натъкнем на други пиратски кораби, докато не открием начин да се отървем от товара си — подхвърли той.
— Харкъл ще се опита да помогне — защити го Кати-Бри.
— Молете се от все сърце и душа! — повтори магьосникът и се отдалечи.
— Трябва да внимаваш повече какви ги приказваш — отбеляза Дризт.
— Ха! — не му остана длъжна младата жена. — Че онова спокойно можеше да е и твоят глас. Пък и Харкъл наистина се опита да ни помогне в битката.
— Да, и трябва да сме благодарни, че не успя нито да ни издави, нито да ни подпали.
Кати-Бри нямаше какво да отвърне и тихичко въздъхна. Двамата се обърнаха към вратата на капитанската каюта, където Дюдермонт и Харкъл точно се канеха да влязат.
— Та значи онова, с което порази нашите приятели пиратите, беше Съдбовната мъгла, така ли? — тъкмо казваше Дюдермонт, мъчейки се да изглежда впечатлен.
— Какво? — попита магьосникът. — Онова ли? А, не, не. Онова си беше най-обикновено огнено кълбо. Много ме бива с тях!
И като сведе очи, добави едва чуто:
— Само дето се прицелих твърде ниско.
Кати-Бри и Дризт се спогледаха, после се обърнаха към Робилард.