Един от мъжете, скрити в гората, зърна Кати-Бри и побърза да я вземе на мушка. Миг по-късно наблизо се разнесе шумолене и някаква тъмна сянка пробяга покрай него. Той извика и отскочи назад, но преди да успее да направи каквото и да било, невидимият нападател изчезна, оставяйки го зашеметен от изненада, ала невредим.
— Брат Кенън? — обади се мъжът, който бе заговорил Дюдермонт, и от няколко места в гората долетя шумолене.
— Добре съм — побърза да го успокои слисаният Кенън, чудейки се какво се бе случило току-що.
След като се увери, че наистина му няма нищо, той най-сетне сведе поглед към лъка си и начаса разбра какво е искала странната, заметната с тъмнозелен плащ, фигура. Тетивата беше срязана.
— Проклятие! — изруга той и напрегнато се взря в шубрака зад себе си.
— Не съм свикнал да говоря със сенки — рече Дюдермонт съвършено спокойно, сякаш се намираше сред близки приятели.
— Не си сам — обвинението в гласа на дребния мъж бе повече от очевидно.
— Нито пък ти — напомни му капитанът. — Затова по-добре се покажи и да свършваме с тази работа… каквато и работа да имаш с мен.
Откъм гората долетя ново шумолене, последвано от няколко шепнещи гласа, които настойчиво съветваха другаря си (чието име очевидно бе Дънкин) да отиде да говори с Дюдермонт.
Най-сетне Дънкин събра кураж и пристъпи напред, оглеждайки се във всички посоки. Така, нащрек и много предпазливо, той се приближи до капитана, минавайки точно под Гуенивар, без дори да я забележи, което извика развеселена усмивка на лицето на Дюдермонт. Ала, макар да не усети присъствието на пантерата, Дънкин веднага съзря Кати-Бри — застанала зад едно дърво недалече от Дюдермонт, младата жена дори не се опитваше да се скрие.
Мъчейки се да възвърне увереността и достойнството си, дребничкият мъж застана на няколко крачки от високия капитан и се изпъчи.
— Мястото ти не е тук! — повтори той, като се стараеше гласът да не му изневери.
— Доколкото знам, Минтарн е свободно пристанище — отвърна Дюдермонт. — Да разбирам ли, че е свободно единствено за разбойници?
Дънкин размаха пръст срещу него и се накани да каже нещо, ала думите явно не му достигнаха и от устните му излезе единствено неясно мърморене.
— Досега не бях чувал някой кораб, желаещ да хвърли котва в Минтарн, да е бил върнат — все така хладнокръвно продължи Дюдермонт. — Пък и доколкото забелязах, съвсем не бяхме единствените без знаме и с покрито име.
Дребният мъж нямаше какво да отговори — поне две трети от корабите в пристанището на Минтарн бяха дошли по същия начин.
— Ти си капитан Дюдермонт, а шхуната ти е „Морски дух“ от Града на бездънните води — обвинително рече Дънкин и неспокойно докосна едното си ухо — нервен тик, предположи Дюдермонт.
Вместо отговор, той само сви рамене и кимна.
— Кораб на закона — дребният мъж като че най-сетне се почувства окуражен и дори спря да подръпва ухото си. — Ловец на пирати, без съмнение дошъл тук, за да…
— Защо смяташ, че знаеш какви са намеренията ми? — прекъсна го остро Дюдермонт.
— Намеренията на „Морски дух“ са винаги едни и същи — също толкова рязко отвърна Дънкин. — Вие сте ловци на пирати, а в Минтарн наистина има такива, включително и един кораб, който сте се опитали да потопите преди по-малко от седмица!
Лицето на Дюдермонт помрачня. Мъжът пред него несъмнено беше представител на минтарнската власт, пратеник на самия тиран Тарнхийл Ембуирхан. Тарнхийл се бе постарал владетелите на всички градове по крайбрежието на Саблено море да са наясно, че докато той се разпорежда, Минтарн ще си остане свободно пристанище. Неговият остров не бе място за лични вендети, а бегълците, потърсили убежище тук, можеха да са спокойни, че няма да бъдат преследвани.
— Ако бяхме тръгнали на лов за пирати — спокойно отвърна Дюдермонт, — „Морски дух“ щеше да влезе в пристанището с вдигнат флаг, без да се боим и без да крием името си.
— Значи признаваш кои сте! — обвинението в гласа на Дънкин бе повече от явно.
— Скрихме го единствено, за да не ви създаваме неприятности — обясни капитанът. — Някои от пиратските кораби, които се намират в Минтарн сега, несъмнено биха потърсили разплата и тогава щеше да ни се наложи да ги потопим, а съм повече от сигурен, че господарят ти не би се зарадвал, ако пристанищните му води внезапно се напълнят с развалини. Или ще отречеш, че именно заради това те накара да се свържеш с нас в „Широкия плащ“, а след това те изпрати тук да ме заплашваш?