— Открий техния магьосник и се заеми с него — обърна се Дюдермонт към Дризт. — И извикай котката. Ще имаме нужда от нея, приятелю!
Скиталецът посегна да извади ониксовата статуетка, ала в този момент Харкъл зърна едно пламъче да проблясва близо до мястото, където според Кати-Бри се намираше цилиндърът, и с вик „Твърде късно!“, се хвърли на земята.
От мястото си на върха на мачтата, Кати-Бри също забеляза пламъка и на неговата светлина най-сетне видя торбите, за които я беше попитал магьосникът. Тя инстинктивно се прицели във факлоносеца, с намерението да поразреди отряда, който се занимаваше с оръжието, ала после размисли и реши да последва съвета на Харкъл.
Сребърната стрела полетя право към купчината торби, точно когато пиратът се готвеше да запали фитила на аркебуза. Всичко стана само за миг — стрелата намери целта си и злощастният мъж хвръкна във въздуха.
Каравелата застана почти отвесно. Нито Харкъл, нито дори Робилард, бяха виждали нещо, което да се сравни с последвалия взрив — ударната вълна и отломките, които се разхвърчаха, повалиха почти всички на борда на „Морски дух“ и пробиха множество дупки в платната му.
Шхуната на няколко пъти се люшна неудържимо, преди Дюдермонт да се посъвземе от смайването си и да успее да изправи щурвала. Накрая положението беше овладяно и „Морски дух“ отново пое напред, оставяйки ужасяващия погром зад гърба си.
— О, небеса! — истински потресена промълви Кати-Бри — там, където допреди малко се намираше внушителният пиратски кораб, сега плаваха само жалки останки, овъглени парчета дърво и безжизнени трупове.
Дризт също беше поразен. Докато гледаше ужасяващата разруха, той имаше чувството, че за миг е отишъл напред във времето и е зърнал края на света. Никога досега не бе виждал и най-могъщия магьосник да оставя след себе си подобно опустошение, такава кървава баня. Достатъчно огнен прах сигурно бе в състояние да събори и най-високата планина, или да сравни със земята дори най-многолюдния град. Достатъчно огнен прах беше в състояние да унищожи целия свят!
— Огнен прах? — попита той Харкъл.
— Изобретение на гондските жреци — обясни магьосникът.
— Проклети да са! — промърмори скиталецът и се отдалечи.
По-късно същия ден, докато екипажът поправяше повредените платна на шхуната, Дризт и Кати-Бри си дадоха кратка почивка и се облегнаха на парапета, вперили поглед в безбрежните води на океана. Очакваха ги още дълги мили път, преди да достигнат целта си.
Най-сетне Кати-Бри не се сдържа и зададе въпроса, който я гризеше от дълго време насам.
— Надви ли го?
Скиталецът повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво става дума.
— Тарнхийл — поясни тя.
— Донесох картата — отвърна Дризт. — И ковчежето, само че то се изгуби.
— Да, ама Дънкин каза, че ще ги получим, независимо от изхода на двубоя — припомни му младата жена.
Елфът я изгледа сериозно.
— Двубоят беше без значение — махна той с ръка. — Поне за мен.
— Спечели или загуби? — Кати-Бри явно нямаше намерение да го остави да се измъкне.
— Понякога е по-добре да позволиш на един толкова важен управник и ценен съюзник като Тарнхийл да запази гордостта и репутацията си — рече Дризт и отново се загледа в морето, докато един от моряците, който се бе заел с платното на бизана, й извика, че има нужда от помощ.
— Оставил си го да те победи? — подобна възможност очевидно не се нравеше на Кати-Бри.
— Не съм казвал такова нещо.
— Значи той просто се е оказал по-добър, така ли? — не отстъпваше младата жена.
Дризт само сви рамене и тръгна към бизана, за да помогне на другаря си. Докато отиваше натам, срещна Харкъл и Робилард, които се бяха запътили към бордовата ограда, явно с намерението да се присъединят към него и Кати-Бри.
Младата жена го проследи с поглед. Просто не знаеше как да тълкува загадъчните му отговори. Сигурно бе оставил минтарнския владетел да победи, или, в най-добрия случай, бе направил така, че двубоят да завърши наравно. Поради някаква причина, неясна и за самата нея, Кати-Бри не искаше да приеме, че Тарнхийл наистина се е оказал по-добър от Дризт. Всъщност, не й се искаше да приеме, че който и да било може да е по-добър от Дризт.