При вида на намръщеното й изражение, двамата магьосници се усмихнаха широко.
— Елфът победи — обади се най-сетне Робилард и Кати-Бри го изгледа сепнато. — Нали това се чудеше.
— Видяхме всичко — намеси се и Харкъл. — О, разбира се, че го видяхме! Двубоят си го биваше, и още как!
И той приклекна смешновато — очевидно се опитваше да покаже каква стойка е заел скиталецът, ала в очите на младата жена позата му си бе същинска карикатура.
— Уж беше тръгнал наляво — ентусиазирано започна да разказва Харкъл Харпъл и сам подскочи наляво, — пък после се хвърли надясно толкова бързо, че Тарнхийл изобщо не разбра…
— … докато не получи удара — включи се и Робилард. — А Негово величество още махаше във въздуха, сякаш се биеше с призраци!
Кати-Бри веднага се досети какво се е случило — ходът, който двамата магьосници бяха описали току-що, й бе добре познат и се наричаше точно така, „призрачната стъпка“.
— Добър урок му даде, дума да няма! — Харкъл вече се превиваше от смях.
— Ще кажа само, че Негово величество още дълго няма да може да сяда, пък ти сама си прави изводите! — довърши Робилард и също избухна в смях, за изненада на Кати-Бри, която не помнеше да го е виждала в толкова добро настроение.
Двамата магьосници се отдалечиха, без да спират да се смеят, а тя отново се облегна на парапета. По устните й заигра усмивка. Сега разбираше какво бе искал да каже Дризт с твърдението, че двубоят нямал никакво значение за него. О, тя вече предвкусваше удоволствието от шегите, които щеше да си прави на негов гръб през следващите дни! Усмихваше се и защото Дризт беше победил.
Поради някаква причина, това бе много важно за нея.
Глава 8
Морски пътища
Поправката на „Морски дух“ продължи два дни, през които шхуната не можеше да използва всичките си платна. Ала дори и така, с помощта на попътния северен вятър, скоростта, с която корабът се носеше на юг, не бе никак малка. Само за три дни изминаха четиристотинте мили, които деляха Минтарн от най-югозападната част на Муншейските острови и поеха на запад, за да навлязат в открито море и заобиколят островите от юг.
— Ще плаваме покрай тях още два дни — обясни Дюдермонт на екипажа.
— Не отиваме ли към Коруел? — Дънкин, който непрекъснато задаваше въпроси, не пропусна да се намеси и този път. — Смятах да ме оставите в Коруел. Хубав град бил, поне така съм чувал.
Напереното държание на дребния мъж обаче стана почти смешно, когато той отново започна да подръпва ухото си — нервен тик, който издаваше скрита несигурност.
— Ако вятърът се задържи както досега, — продължи Дюдермонт, без да обръща ни най-малко внимание на досадника, — утре сутрин ще достигнем мястото, наричано Главата на дракона. После ще минем през един голям пристан и ще хвърлим котва край Уингейт за последно запасяване с провизии. След това сме в откритото море. Смятам, че ще ни отнеме двадесетина дни, или двойно повече, ако вятърът спре.
Опитните моряци разбраха, че им предстои тежко пътуване, ала никой не възрази и те всички кимнаха в знак на съгласие… всички, освен един.
— Уингейт? — възкликна Дънкин. — Че на мен ще ми трябва поне месец, само за да се измъкна оттам!
— А кой въобще ти каза, че ще си тръгваш? — учуди се Дюдермонт. — Ще те оставим, където ние решим… на връщане.
Това най-после затвори устата на дребния мъж или поне го наведе на нови мисли — капитанът не се бе отдалечил на повече от три метра, когато го чу да се провиква след него:
— Прекарал си целия си смрадлив живот по тези земи, Дюдермонт! Не ми казвай, че не знаеш слуховете!
Капитанът бавно се обърна и впери в него поглед, който не вещаеше нищо добро. До ушите и на двамата достигна оживеният шепот, разнесъл се внезапно сред екипажа.
Дънкин не посмя да срещне погледа на високия мъж, ала при вида на неочакваното притеснение, което забеляза у останалите, по устните му заигра крива усмивка.
— Я виж ти! — подхвърли той ехидно. — Май все пак не си им казал.
Дюдермонт не трепна.
— Нали не смяташ да ги заведеш на място, за което се носят толкова легенди, без дори да им кажеш какво се говори за него? — лукаво се подсмихна минтарнецът.