Выбрать главу

— Пленихме ли го? — попита Дризт.

— Не — поклати глава Дюдермонт. — Каракус е скраг, морски трол.

— Не си го спомням.

— Много го бива да се изплъзва. Най-вероятно е скочил през борда и е отплувал, още щом Уолфгар обърна „Морски дух“, за да се врежем в тях.

Мислите на Дризт се насочиха към онзи ден, когато невероятната мощ на младия варварин бе накарала стария „Морски дух“ да застане почти отвесно, току пред лицата на десетките слисани пирати.

— Със сигурност обаче знам, че Каракус е бил там. Говори се, че именно той е спасил пострадалия кораб на Пиночет, след като го оставих да се носи из водите край Мемнон.

— И навярно още е в съюз с Пиночет, нали? — досети се Дризт и Дюдермонт мрачно кимна — явно и двамата си мислеха едно и също нещо.

Пиночет не можеше лично да нападне „Морски дух“, тъй като в замяна на свободата си бе обещал да не дири разплата с Дюдермонт. Само че пиратът имаше и други начини да се разправи с враговете си и разполагаше с достатъчно голям брой съюзници като Каракус, които не бяха обвързани с подобна клетва.

В този момент Дризт разбра, че все пак ще му се наложи да повика Гуенивар и бръкна в кожената кесийка. Погледът му се спря върху Дюдермонт, който стоеше до него с гордо вдигната глава. Висок и строен, със слабо, ала мускулесто тяло, безупречни дрехи и грижливо подстригани коса и брада, той би изглеждал еднакво добре както в открито море, така и насред балната зала на някое благородническо семейство. Сега единствено очите му (толкова светли, че сякаш нямаха свой собствен цвят, а отразяваха багрите наоколо) издаваха напрежението му. От няколко месеца насам се носеше мълва, че пиратите замислят нещо срещу „Морски дух“ и току-що откритата връзка между каравелата и Пиночет неминуемо навеждаше на мисълта, че срещата между двата кораба може би не е случайна.

Дризт премести поглед върху Робилард, който бе застанал на едно коляно, с разперени встрани ръце и затворени очи, потънал в дълбока медитация. Започваше да разбира защо Дюдермонт бе заповядал да се движат с такава главоломна скорост.

Миг по-късно каравелата, която сега се намираше на по-малко от сто ярда, изчезна от погледа им, скрита зад облак внезапно появила се мъгла. Някъде съвсем наблизо се разнесе звучен плисък, който можеше да означава само едно — пиратите бяха задействали катапулта. Не бе минала и секунда, когато над главите им изригнаха пламъци, които угаснаха със съскане, щом „Морски дух“ и обгръщащите го валма преминаха през тях.

— Имат магьосник — отбеляза Дризт.

— Не се учудвам — отвърна Дюдермонт и се обърна към Робилард: — Използвай само защитни заклинания. Балистата и лъковете ще са ни достатъчни, за да се справим с тях.

— И какво — цялата веселба ще остане за вас, така ли? — извика в отговор магьосникът и Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си, въпреки че бе напрегнат до краен предел.

— Стреляй! — долетяха няколко гласа от мъглата пред тях и капитанът инстинктивно завъртя щурвала.

„Морски дух“ се килна наляво толкова рязко, че за миг Дризт се уплаши да не се прекатурят.

В този момент вдясно от него прелетя огромна стрела, разкъса едно въже, удари се в кърмата току пред изненадания Робилард и отскочи обратно, пробивайки дупка в платното на бизана.

— Погрижи се за въжето — спокойно каза Дюдермонт, макар че всъщност нямаше нужда да го прави — Дризт вече се бе втурнал натам, бърз като мълния.

Само за миг въжето бе здраво завързано и когато „Морски дух“ се изправи, скиталецът беше отишъл до бордовата ограда и се взираше в каравелата, която се намираше на по-малко от петдесет ярда вдясно от тях. Водата между двата кораба кипеше силният вятър светкавично превръщаше в мъгла пяната, която огромните, перести вълни разпръскваха във въздуха.

Без да разбират какво става, пиратите вдигнаха лъковете си и опънаха тетивата, но дори най-тежките стрели не успяха да надвият магическия вятър на Робилард и цопнаха във водата, без да наранят никого.

Моряците на Дюдермонт, свикнали с тази тактика, още не бързаха да стрелят. Единствено Кати-Бри беше над вятърната стена… Кати-Бри, както и пиратът, който седеше в наблюдателницата на вражеския кораб — грозен, двуметров гнол, с повече кучешки, отколкото човешки черти.

Отвратителното чудовище стреля първо и тежката му стрела потъна дълбоко в гротмачтата, само на няколко сантиметра под младата жена. Недоволно, то се подаде иззад дървената стена на наблюдателницата, за да се прицели по-добре.