— Толкова е просто сега. Какво стоеше на нашия път?
— Моят страх. Моята ревност.
— Ревност ли? От Боб?
— О, да — добави той и потрепера.
— О, Рам, никога. Още от самото начало, ти…
— Объркване — зашепна мъжът. — Илюзия.
Топлината на Рам преминаваше по дължината на нейното тяло; студеният Боб се намираше студен в земята. Огънят е по-добър от земята!
Тя се събуди; той я милваше по косата и лицето, шепнеше нещо и я утешаваше.
— Заспи отново, всичко е на ред, Тамара — гласът му тежеше от сънливост и нежност.
— Какво, нима аз…
— Лош сън.
— Сън. О, не! Не беше лош; само странен.
Дъждът бе престанал и светлината на гигантската планета се процеждаше през облаците и надничаше като сивкава лека мъгла през входа на колибата. И в нея тя можеше да долови само гънката на носа му, чернотата на косата в разпиляния призрачен прах.
— Какво сънува?
— Едно момче, може би млад мъж… не, момче, на около петнадесет години. Стоеше срещу мен и сякаш изпълваше всичко, обхващайки цялото пространство, така че аз не бих могла да мина край него или да го заобиколя. Но иначе бе съвсем обикновено момче, с очила, май така беше. И ме гледаше втренчено, не заплашително и даже не ме виждаше, но продължаваше да ме гледа втренчено и да казва: „Обяви ме, обяви ме!“ Но аз не предполагах, че с нещо се опитва да ме задължи и затова му отговорих: „За какво?“ Но то само непрекъснато повтаряше: „Обяви ме!“; и тогава се събудих.
— Обяви ме! Колко смешно — подхвърли Рамачандра сънливо. — Обяви ме… Аз съм Бил…
— Да! Точно така. Аз съм Бил. Това изглежда искаше да ми каже.
— О — въздъхна дълбоко Рамачандра и тя усети, как отпуснатото й тяло започна да се напряга.
Откакто Боб умря, Тамара не се доверяваше на Н-дифите, или по-точно казано, без никакво недоверие към който и да било от тях конкретно, а бе загубила доверието си към света им като цяло; страхуваше се и от най-малкото нараняване. Неволно повдигна глава и погледна дали някой не е влязъл в колибата.
— Какво се е случило?
— Нищо лошо.
— Какво е това?
— Нищо. Върни се в съня си. Ти си разговаряла с Бога.
— В съня ли?
— Да. Той ти е казал името си.
— Бил? — каза тя и понеже тревогата и бе преминала, още и се спеше, а и Рамачандра се смееше, тя също се засмя.
— Името на Бога е Бил?
— Да, така е, Бил Копмън… или Копфмън или Капмън.
— Бик-Коп-Мен?
— „А“-то преминава в „к“, както е при „sikka“ — влакно което използуват за въдиците си — произлиза от „silk“ или коприна.
— Какви глупости плещиш?
— Бил Копмън е създателят на този свят.
— Какво? Кого е създал?
— Създал е този свят. Този Свят — Уърдо — порото, храстите „пандсу“, дори самите Н-дифи. Ти си го срещнала в съня си. Той е едно петнадесет годишно момче с очила, слаби глезени и може би с акне по лицето. Ти го видя и аз го видях с очите си. Мършаво, мързеливо и срамежливо. Непрекъснато чете разни истории, мечтае за великия рус герой, който може да ловува, да се бие и да прави любов и денем и нощем. Главата му е пълна с този герой, това е самият той, и така се случва всичко това, което ние преживяхме и което трябваше да се случи.
— Рам, спри се!
— Но ти си тази, която е товорила с него, не аз! Ти си го попитала: „За какво?“ Но той не е могъл да ти отговори. Той не знае! Той не разбира желанието си. Той е обсебен от него, хванат, привързан; не вижда и не знае нищо друго освен собственото си огромно желание. И така създава света. Само този, който е освободен от желанието, е свободен и от световете. Знаеш ли това?
Тамара погледна сякаш през рамото си и надникна в съня си.
— Той говори английски — изрече тя с нежелание.
Рамачандра кимна. Възприетия от него игрив тон и спокойствиет и възвърна увереността — бе така интересно да лежиш и да обсъждаш с някого един и същ глупав сън.
— То записва сънищата си — каза Тамара, — всички тези фантазии за Н-дифите, прави карти и така нататък. Много деца си играят така. А и доста възрастни.
— Може би той освен дневника си има и речник на измисления от него език? Но не бива да ги сравняваме с моите бележки.
— Нищо по-лесно, трябва да го открием и да го помолим да ни го даде на заем.
— Да, но той не познава Старите Н-дифи.
— Рамачандра!
— Кажи, скъпа?
— Ти твърдиш, че само защото едно момче записва глупостите си в дневник, Топена, една далечна планета, до Земята са цели тридесет светлинни години, започва да съществува, заедно с растителността си, животните и хората… Заради това момче и дневника му? А какво ще кажеш за някое друго момче от Шенектади или Ню-Делхи?