— Как? Кога? Те самите казват, че ние сме първите. Защо ще ни лъжат?
— Космическият сервиз? — попита тя.
— И Н-дифите. Едните и другите твърдят, че ние сме първите!
— Добре де, щом ние сме първи, тогава това е наша работа. Въздействували сме върху Н-дифите. Сега те говорят по начин, който несъзнателно очакваме от хората. Телепатия? Да, те са телепати!
— Телепати — промълви той и личеше, че тази идея му допада. В паузата, която последва той очевидно се бореше с мяркащите се мисли, като се опитваше да ги приспособи към обстоятелствата, за които спомена накрая с чувство на безсилие. — Ако поне знаехме нещо за телепатията!
През това време Тамара разглеждаше проблема от друг аспект и запита огорчено:
— Защо не ми каза нищо досега?
— Мислех, че полудявам — каза той с чудесно овладян тон и думите прозвучаха в известна степен арогантно, защото почтенноста му не позволяваше да се изплъзва. — Преди шест години, след смъртта на жена ми, усещах нещата да ми се изплъзват. Изживях два тежки епизода… И въобще ние лингвистите често сме доста неустойчиви.
Измина известно време, преди тя да промълви почти шепнешком:
— Рамачандра е един красив и благороден човек — каза тя на Н-дифски.
— О, йе, йе! О, йе, йе! — долиташе ритмичното пеене на танцуващите „белайя“ в края на селището. В съседната колиба проплака бебе. Топлият омайващ въздух бе изпълнен с уханието на нощните цветове.
— Слушай! — започна тя. — Един телепат би трябвало да знае, за какво мислиш, нали? А Н-дифите не го знаят. Познавам хора, които притежаваха това изкуство. Моят дядо, например, беше руснак и знаеше, какво мислят хората. Направо ме вбесяваше понякога. Не съм сигурна, дали това наистина беше телепатия или житейски опит, защото беше достатъчно стар, или защото беше руснак, бог знае какво беше. Но те долавят мислите, а не думите.
— Кой знае? Може би, както ти каза, това е като игра на сцена, кино, островен рай. Те възприемат нашите чувства и ни предоставят наяве очакванията, както ги искаме, просто ги изпълняват.
— Но защо?
— Вид приспособяване — в гласът му прозвуча триумф. — Така ние ги харесваме и не бихме им навредили.
— Но аз никак не ги харесвам. Те са отегчителни. Не притежават никаква родова система, никакви социални структури, освен глупавото деление по възрасти и отвратителното мъжко доминиране, никаква сръчност, никакви изкусни умения, само противни дялани лъжици, е… като Хавайски капан за туристи — никакви свои идеи. Пораснат ли — стават досадни. Кара вчера ми каза: „Животът е прекалено дълъг.“ Ако те се опитват да възпроизведат точно нечие душевно факсимиле, то в никакъв случай не е от мен!
— Нито от мен — подхвърли Рам. — Но виж, може да е Боб?
В този въпрос се криеше известна острота и определена насоченост към родния дом. Тамара се поколеба, преди да каже нещо.
— Не, не знам. В началото е било възможно, но напоследък той е неспокоен. И после, Боб е мъжът — мит. А те дори приказки не си разправят. Разговорите им се въртят около секс преживяванията през миналата нощ и колко поро са застреляли. Впрочем Боб спомена, че те всички говорят като герои на Хемингуей.
— Но той не разговаря със старците?
Отново прозвуча същата суровост и Тамара неволно защити Боб.
— Аз също не го правя често. А ти? Те някак си не взимат участие в живота, настрани са… толкова призрачни и… незначителни.
— Това бе темата на лековатата песен на старата Бенира.
— Може би…
— Аз мисля така. Това е ритуална песен със много сложен език. Ако тук съществува някаква висша култура, то Старите Хора я владеят. Може би с остаряването си губят телепатичната си мощ и това им позволява да се отдръпнат и вече не са заразени от необходимостта да се приспособяват.
— Извинявай, принуждавани от кого? Приспособяване към какво? Те тук са единствените интелигентни същества на планетата.
— Но съществуват други селища и други племена.
— В такъв случай те щяха да говорят на един и същи език. Всички традиции и обичаи щяха да се претопят в едно общо цяло.
— Точно така! Ето обяснението за хомогенноста на културата им. Едно решение в стил Бабел!
Рам изглеждаше толкова доволен, а гласът му бе така убедителен, че Тамара се насили да приеме неговата хипноза. Най-доброто което можеше да направи в момента бе да се съгласи, но…
— От подобна идея ми се повдига, имам си причини за това.
— Старите Хора са развили истински език, който не е повлиян от телепатията. Те разговарят на него помежду си. Аз ще поискам разрешение да посетя утре Дома на Старите Мъже.
— Като нищо ще си докараш някое побеляване на косата.