— Ами, просто попитах.
— Аз също ще дойда — обяви след тях Кара и също зашляпа във водата. — Аскиос.
— Има ли право една жена да постъпва така, Кара?
— Разбира се. Това е къщата на Старите Мъже, нали? — Кара изтръска капките от малките си плоски гърди и донесе нагънатото, подобно на сари облекло почти до тях. — Да вървим. Аз ще се отбия да взема и Банира. Тя ми каза, че си струвало понякога да отиваме там и да слушаме, какво се приказва. Ще се видим направо в къщата.
Тамара, по чиито мокри крака веднага полепна сребрист речен пясък, се присъедини към Рамачандра, после двамата навлязоха в пауновата горичка и закрачиха по тясната пътечка. Тя прекалено силно усещаше кафявото му рамо до себе си, неговото тъмно, чудесно направено, фино тяло, изящния нос и строгия профил. Знаеше, че това я привлича, но не това бе най-важното сега.
— Ще има ли някаква церемония в наша чест?
— Не знам. Още не съм напълно схванал значението на някои ключови думи. Изглежда питането ми, дали може да отидем там, се оказа достатъчно и те ще ни приемат.
— Дали трябва да взимаш това? — Тамара посочи магнетофона.
— Нещо неясно става в Земята на Облаците и Кукувиците — строго произнесе той и погледът му омекна озарен от усмивка.
Двама повяхнали, прилични на бледи сенки, от малкото на брой Стари Мъже на Н-дифите вървяха пред тях към Къщата — една голяма и разнебитена землянка; още шест или седем старци седяха в кръг около огнището вътре. Връхлетя ги силна воня на поро и заедно с нея множество измърморвания: „Аскиос“. Чуждоземците се присъединиха към хората и седнаха направо на земята. Огън не беше запален. Не се виждаха някакви инструменти, нито се забелязваше атмосфера на разиграван ритуал.
Скоро се появиха Кара и Бинира, влязоха вътре и седнаха мърморейки неизбежното „аскиос“ и започнаха да си разменят безобидни шеги със Старите Мъже. От отсрещната страна на кръга — мястото се осветяваше само през отвора за дим — някой попита за нещо Кара. Тамара на разбра въпроса.
— Аз съм достатъчно стара — отвърна Кара. — Нали така?
Последва общ смях. Вътре влезе още някой, за който Бро-Кап каза, че бил някога известен ловец, грамаден мъж но вече прегърбен от годините, сбръчкан и с уста на грозна костенурка, поради загубата на зъбите. Вместо да седне заедно с другите, той отиде под отвора за дим, протегна ръце настрани и така застина. Настана мъртва тишина.
Старият ловец бавно, бавно се обърна и застана с лице срещу Рамачандра.
— Да се научите да танцувате ли сте дошли?
— Ако мога — отговори ясно Рамачандра.
— Стар ли сте?
— Вече не съм млад.
Боже мой! помисли Тамара, започва се. Дали Рамачандра ще успее да се държи както трябва? А следващият въпрос тя изобщо не можа да разбере; в него нямаше нито Млади, нито Средни Н-дифски думи. Обаче Рам изглежда разбра и отговори бързо.
— Не често.
— Кога за последен път сте донесли в къщи убит дивеч?
— Никога не съм убивал някое животно.
Тези думи предизвикаха дюдюкане, смях и насмешливи подвиквания.
— Той изглежда се е родил направо на петдесет години! — изкикоти се Бинира.
— А може просто да е ужасно мързелив — изрече сериозно един младолик Стар мъж с простодушен поглед.
Последваха още два непонятни въпроса, на които Тамара не разбра и отговорите. Тогава Бро-Кап запита доста грубо:
— Какво ловуваш?
— Аз ловувам переменсоу.
Какво бе това, не и стана ясно, но отговорът бе правилен. Прозвуча възглас на очевидно одобрение, насърчаване и видимо отпускане. Бро-Кап кимна доволно, избърса си носа с опакото на ръката и седна в кръга до Рамачандра.
— Какво искаш да знаеш? — изрече той въпроса по един напълно неритуален начин.
— Аз бих искал да знам — каза Рамачандра, — как е възникнал света.
— О, хо, хо! — започнаха двама старчоци в отсрещната страна на кръга. — Този е прекалено стар за годините си! Сигурно това момче наближава стоте!
— Ние знаем — отговори Бро-Кап, — че Мъжът е направил света.
— Много бих искал да науча, как е станало това?
— В своята глава, между двете си уши, как по друг начин? Всичко е в главата му. Дървото е нищо, камъкът е нищо, водата е нищо, кръвта е нищо, костите са нищо, всички неща са „санисукиарад“.
Изпълнена с чувство на безсилие, че никога няма да разбере ключовата дума, Тамара наблюдаваше лицето на Рам, с плахата надежда, че ще успее нещо да прочете по него, а явно той наистина разбираше всичко. Очите му блестяха, усмихваше се така, че чертите на лицето се закръгляваха и той ставаше мил и нежен.
— Той танцува — произнесе Рам. — Той танцува.
— Може би — съгласи се Бро-Кап. — Може би Мъжът танцува в своята глава и така прави санисукиарад.