12.2.15 Никой не си дава сметка, че всички мимолетни вълнения, създадени по този начин, — все едно дали идват от висотите или от низините на света на явленията, — са само упойка и заблуда за собствената му душа, настояваща както и досега на правото си да бъде ощастливена от преживяване, което да и позволи да осъзнае самата себе си.
12.2.16 Всеки може да открие предостатъчно поводи за подобно преживяване в непосредственото си обкръжение, а съумее ли да ги намери, ламтежът към далечното и непознатото ще му се стори глупав, а в нервния гъдел, възхваляван от другите като „преживяване“, ще съзре само един съмнителен сурогат на истински преживяното.
12.2.17 Впрочем — както вече бе казано в началото — необходима предпоставка за истинското преживяване е способността да се изживява.
12.2.18 Тази способност присъствува латентно у всеки човек, но за да може да я използва, той трябва да я развие до определена степен в себе си, а такова развитие е невъзможно без непрекъснато упражняване.
12.2.19 Преживяването изисква пълна концентрация: — изисква настройване на цялата воля за възприемане върху един-единствен обект и постоянна готовност за незабавно „съсредоточаване“ под въздействието на съответния импулс.
12.2.20 А който все гледа как да се „разсее“, няма никога да развие способността си за преживяване!
12.2.21 Ненаситен като токсикоман, той се хвърля от явление към явление, за да осъзнае в най-добрия случай чак в края на живота си, че всичко, с което се е занимавал, е било „суета“, и така да завърши дните си в горчиво разочарование. —
12.2.22 Преживяването освен това не бива никога да се търси, — на него не бива да се гледа и като на празничен подарък.
12.2.23 Истинското преживяване идва винаги ненадейно и до него се стига най-лесно сред живота на всекидневието.
12.2.24 Срещаме го ненадейно по пътища, по които не сме тръгнали, за да търсим преживяване, — а потеглим ли след голяма подготовка и с много очаквания, в края на краищата непременно ще се завърнем у дома с празнота и дълбока печал в сърцето...
12.2.25 Това важи с особена сила за всяко преживяване, което може да свидетелствува за света на субстанциалния Дух.
12.2.26 За земния човек Духовното е постижимо не в земното явление, а в преживяването, но то на свой ред се нуждае от подтика на форми и събития, принадлежащи към света на явленията, тъй като Духовното всъщност е вътрешен проявен свят и само по този начин може да се обхване в дълбочината на душата. —
12.2.27 Човек трябва обаче да е постоянно нащрек, когато външното, достъпно за земните сетива явление се стреми да се натрапи като вестител от света на чистия Дух, понеже по-редки от диаманти в крайморските пясъци са онези силови констелации, които позволяват Духовното да въздействува върху земните сетива като явление, а и сред милионите човешки същества, населяващи земята по всяко време, броят на хората, способни да възприемат подобен феномен, е толкова малък, че те биха могли спокойно да се съберат в една тясна стаичка. —
12.2.28 А когато някой успее да преживее дълбоко в душата си макар и един-единствен път нещо духовно, той не очаква вече то да му се разкрие в явленията на външния свят, защото този вид откровение дарява такова щастие на преживелия го, че го подвежда да гледа на външния свят като на празна илюзия, когато го съпоставя с вътрешно почувствуваната сияйна Действителност. —
12.2.29 Ако признаваме за глупаво да се вярва, че сме опознали „из основи“ света на външните явления, понеже ни се е удало да направим достъпни за сетивата си неговите най-малки частици, постарали сме се да разкрием взаимодействията между тях и така да изградим в мисълта си някакво подобие, чрез което си въобразяваме, че сме „постигнали“ този свят, — то несравнимо по-голяма глупост е да настояваме светът на Духа да се прояви по такъв начин в света на видимите явления и да заключим с детинско своенравие, че щом не можем да го открием по този именно начин, значи той остава недостижим и за всеки друг вид търсене.