— Дай го на охраната. Кажи, че си го намерил на пода.
— Защо?
— Не ни трябва, само ти показвах.
Хенри отива при жената от охраната — възрастна негърка, която се усмихва и почти го прегръща. Той се връща бавно и пак тръгваме на три метра един от друг, като аз водя по дългия тъмен коридор, който някой ден ще приюти приложните изкуства и който води към все още несъществуващото крило „Райс“, но сега е пълен с плакати. Търся подходящ обект и точно пред мен изниква съвършеното въплъщение на мечтата на джебчията. Нисък, набит, със силен загар, мъжът изглежда така, сякаш е подминал по погрешка стадиона „Ригли“ с бейзболната си шапка, полиестерните панталони и светлосинята риза с къс ръкав и с копчета върху яката. Той чете на приятелката си с вид на мишка нещо като лекция за Винсент ван Гог.
— И така, реже си, моля ти се, ухото и го подарява на своето момиче… ти искаш ли такъв подарък, а? Ухо! Хм. Пратили са го в лудницата…
За този тип тук нямам никакви угризения. Той си се разхожда и потънал в блажено неведение, крещи с портфейл, пъхнат в левия заден джоб. Има шкембе, но отзад е почти плосък и портфейлът му направо си плаче да го взема. Тръгвам след мъжа, Хенри ме вижда много добре, когато пъхам ловко палец и показалец в набелязания джоб и го освобождавам от портфейла. Изоставам, мъжът и приятелката му продължават нататък, аз подавам портфейла на Хенри, който го пъха в панталона си, и тръгвам напред.
Показвам на Хенри и някои други хватки: как се взема портфейл от горния вътрешен джоб на сако, как да скриеш ръката си, докато бъркаш в дамска чанта, шест различни начина да отклониш вниманието на някого, докато го обираш, как се вади портфейл от раница и как да накараш непознат да ти покаже къде си държи парите. Накрая казвам:
— Добре, хайде опитай сега и ти.
В миг Хенри се вцепенява.
— Не мога.
— Можеш, можеш, и още как. Огледай се. Набележи си някого.
Стоим в залата с японски гравюри. Пълно е с бабки.
— Не тук.
— Добре, къде?
Той се позамисля.
— В ресторанта?
Отиваме бавно в ресторанта. Помня много ясно всичко това. Бях напълно вцепенен от ужас. Поглеждам към своето Аз и ето на — то е пребледняло от страх. Усмихвам се, защото знам какво ще последва. Нареждаме се на опашката за ресторанта градина. Хенри се озърта и мисли.
Пред нас на опашката чака много висок мъж на средна възраст, облечен в добре скроен лек кафяв костюм — невъзможно е да видиш къде е портфейлът му. Хенри се доближава до него, държи в протегнатата си ръка един от портфейлите, които вече съм задигнал днес.
— Господине! Ваш ли е? — пита той тихо. — Беше на пода.
— А? О, хм, не, не е мой. — Мъжът проверява в задния десен джоб на панталона си, напипва портфейла си — там си е, на сигурно — надвесва се над Хенри, за да го чува по-добре, взема портфейла от ръката му и го отваря. — Хм, занеси го на охраната, вътре има доста пари.
Мъжът е с очила с дебели стъкла, през които се взира в Хенри, докато му говори, а Хенри се пресяга, бръква в джоба му и му задига портфейла. Понеже е облечен в тениска с къс ръкав, отивам зад него и той ми подава портфейла. Високият мъж в кафявия костюм сочи към стълбите и обяснява на Хенри как да предаде портфейла. Хенри се отправя бавно, накъдето той му е посочил, а аз тръгвам след него, изпреварвам го и го повеждам право през музея към входа и навън, покрай охраната, по Мичиган Авеню на юг, докато накрая стигаме, съзаклятнически ухилени, при кафенето на художниците, където с незаконно придобитата печалба се черпим с млечни шейкове и пържени картофи. После пъхаме всички портфейли без парите в една пощенска кутия и аз наемам стая в „Палмър Хаус“.
— Е? — питам, както съм седнал отстрани на ваната и гледам Хенри, който си мие зъбите.
— Кво е? — фъфли той, защото устата му е пълна с паста за зъби.
— Какво ще кажеш?
Хенри изплюва пастата.
— За кое?
— За джебчийството.
Той ме гледа в огледалото.
— Е, какво да кажа! — Обръща се и се взира в мен. — Успях!
Грейва в усмивка.
— Беше страхотен!
— Да! — Усмивката му помръква. — Хенри, не ми харесва да пътешестваш във времето сам. По-хубаво е с теб. Не може ли винаги да идваш с мен?
Стои с гръб към мен и се гледаме в огледалото. Клетото ми невръстно Аз: на тази възраст гърбът ми е тесен и лопатките ми стърчат отзад като току-що наболи криле. Хенри се обръща и чака да му отговоря, а аз знам какво трябва да му кажа — какво трябва да кажа на себе си. Пресягам се и го обръщам леко, после го дръпвам да застане до мен, така че да сме един до друг, с глави на едно равнище, с лице към огледалото.