— Само ти си виновен, ти — заявявам строго на собственото си Аз. То е облечено в джинси и седи на стола, захлупило лице върху дланите си. — Знаеше, знаеше, че ще стане така, а не каза и дума. Къде ти е чувството за самосъхранение? Какво, да го вземат мътните, те прихваща? Каква е ползата да знаеш бъдещето, щом не можеш да ни предпазиш поне от тази унизителна сценка.
— Млъквай, чу ли — изграчва Хенри.
— Няма да млъквам пък — повишавам тон и аз. — Единственото, което трябваше да направиш, беше да кажеш, че…
— Виж какво — поглежда ме той примирено. — Беше като… беше като онзи ден на ледената пързалка.
— О! Мамка му!
Преди около две години видях в Индиън Хед Парк как една хокейна шайба удря по главата малко момиченце. Беше ужасно. По-късно разбрах, че е починало в болницата. После започнах да се връщам отново и отново във времето към онзи ден, исках да предупредя майката на момиченцето, а не можех. Все едно седях в киносалон и гледах филм. Все едно бях привидение. Крещях: „Не, отведете я вкъщи, не я пускайте близо до леда, ще я наранят, тя ще умре“, и разбирах, че думите са само в главата ми и всичко ще си продължи както преди.
Хенри казва:
— Искаш да променя бъдещето, но за мен това е минало и поне доколкото схващам, не мога да сторя нищо. Опитах се и то се случи именно защото се опитах. Ако не бях казал нищо, ти нямаше да станеш…
— Защо тогава каза нещо?
— Защото го казах. И ти ще го направиш, само чакай да видиш. — Той свива рамене. — Точно както с мама. Катастрофата. Immer weider. Винаги едно и също. Отново и отново.
— Свободната воля ли?
Той се изправя, отива до прозореца, застава и гледа към задния двор на семейство Тейтингър.
— Тъкмо го обсъждах с едно свое Аз от 1992 година. То каза нещо любопитно: каза, че според него човек притежава свободна воля само когато е във времето, в настоящето. В миналото можем да направим само каквото сме направили и можем да бъдем там само ако сме били там.
— Но моето настояще е там, където съм — където и да е това. Не бих ли могъл да реша…
— Не. Очевидно не можеш.
— А какво каза онова твое Аз за бъдещето?
— Ами помисли сам. Отиваш в бъдещето, правиш нещо, връщаш се в настоящето. И тогава нещото, което си направил в бъдещето, е част от миналото ти. Това вероятно също е неизбежно.
Усещам странна смесица от свобода и отчаяние. Плувнал съм в пот, той отваря прозореца и в стаята нахлува студен въздух.
— Излиза, че не нося отговорност за нищо, което не съм направил в настоящето.
Той се усмихва.
— Слава богу.
— И всичко вече се е случило.
— Така изглежда. — Хенри прокарва ръка през лицето си и аз виждам, че няма да е зле да се обръсне. — Но онова мое Аз каза, че трябва да се държиш така, сякаш разполагаш със свободна воля, сякаш си отговорен за постъпките си.
— Защо? Какво значение има?
— Ако не се чувстваш отговорен, явно нещата вървят на зле. Става потискащо.
— Той от собствен опит ли го знаеше?
— Да.
— И какво се случва после?
— Татко не ти обръща внимание три седмици. И това… — Той маха с ръка към леглото. — Трябва да прекратим тези срещи.
Въздъхвам.
— Добре, няма проблем. Нещо друго?
— Вивиан Теска.
Вивиан е онова момиче, по което в час по геометрия се зазяпвам. Никога не съм я заговарял.
— Утре след часовете иди и й определи среща.
— Дори не я познавам.
— Вярвай ми.
Той ми се хили така, че направо се чудя защо изобщо му се доверявам, но ми се иска да вярвам.
— Добре.
— Е, аз да вървя. Пари, ако обичаш. — Вадя двайсет долара. — Още.
Подавам му още една двайсетачка.
— Нямам повече.
— Добре. — Той облича някакви дрехи, измъква ги от купчината, която нямам нищо против да не виждам повече. — Ами яке?
Връчвам му един перуански скиорски пуловер, който винаги съм мразел. Той се мръщи и го облича. Отиваме при задния вход на апартамента. Камбаните на църквата бият, пладне е.
— Чао — казва моето Аз.
— Успех — пожелавам му, странно трогнат, когато виждам как собственото ми Аз поема към неизвестното, към една студена неделна утрин в Чикаго, където не му е мястото.
Стъпките му кънтят по дъсченото стълбище, а аз се връщам в тихия апартамент.
Сряда, 17 ноември — вторник 28 септември 1982 година