— Е, аз не съм омъжена, само на единайсет години съм.
— Но кой е Хенри? — продължава да подпитва Лора.
— Не знам. Може би някой, когото още не съм срещнала.
Тя кима. Всички са озадачени. Най-вече самата аз. Съпруг ли? Съпруг?
Четвъртък, 12 април 1984 година
(Хенри е на 36 години, Клер — на 12)
Хенри: Ние с Клер играем шах при кръга, където палят огън в гората. Пролетният ден е хубав, гората е оживяла от птиците в любовен период и птиците, които вече мътят. Дошли сме чак тук, за да не ни види някой от близките на Клер, които този следобед също се разхождат наоколо. Известно време Клер обмисля един от ходовете, преди три хода съм й взел царицата и сега тя е обречена, но е решила да не се предава без бой.
Поглеждаме.
— Хенри, кой от „Бийтълс“ ти е любимият?
— Джон. Разбира се.
— Защо „разбира се“?
— Е, и Ринго е симпатяга, но вечно е тъжен. А Джордж е прекалено ню ейдж, за да ми харесва.
— Какво е „ню ейдж“?
— Причудливи религии. Сълзлива досадна музика. Тъжни опити човек да убеди сам себе си, че всичко, свързано с индианците, е най-добро. Нетрадиционна медицина.
— Но нали не харесваш обикновената медицина.
— Не я харесвам, защото лекарите постоянно се опитват да ми втълпят, че съм ненормален. Но ако ми се счупи ръката, ще стана голям поклонник на традиционната медицина.
— А Пол?
— Пол е за момичета.
Клер се усмихва срамежливо.
— На мен Пол ми е любимият.
— Е, ти си момиче.
— Защо Пол да е за момичета?
„Сега внимавай“, казвам си аз.
— Ами защото е нещо като добрият от „Бийтълс“, нали се сещаш?
— Това лошо ли е?
— Не, не е лошо. Но момчетата се интересуват повече от някой, който да им бъде кумир, и Джон е такъв.
— О. Но той нали е мъртъв?
Смея се.
— Можеш да бъдеш кумир и след като умреш. Всъщност е много по-лесно, защото не остаряваш, не надебеляваш и не оплешивяваш.
Клер си тананика началото на „Когато бях на шейсет и четири“. Мести топа пет квадратчета напред. Сега мога да й обявя мат и й го казвам, а тя бърза да върне топа на предишното му място.
— И защо харесваш Пол? — питам я аз.
Вдигам поглед точно навреме и виждам как тя пламва до мораво.
— Ами… много е красив — отвръща Клер.
Изрича го така, че започвам да се чувствам някак странно. Изучавам шахматната дъска и забелязвам, че Клер може да ми обяви мат, ако ми вземе с коня офицера. Чудя се дали да й кажа. Ако беше малко по-малка, щях да го направя. На дванайсет години вече е достатъчно голяма, за да се брани сама. Тя гледа замечтано фигурите. Усещам, че ревнувам. Господи. Направо не мога да повярвам, че ревнувам от мултимилионер, рок звезда, който би могъл да бъде баща на Клер.
— Хм — промърморвам.
Клер вдига очи и се усмихва дяволито.
— А ти кого харесваш?
„Теб“, мисля си, но не го изричам на глас.
— Когато съм бил на твоите години ли?
— Ами да. Когато си бил на моите години.
Обмислям добре думите си и какво е заложено в тях, после отвръщам:
— Бях на твоите години през 1975-а. Осем години по-голям съм от теб.
— Значи си на двайсет?
— А, не, на трийсет и шест съм.
Достатъчно стар, за да ти бъда баща.
Клер бърчи челце. Смятането не й е най-силният предмет.
— Но ако си бил на дванайсет години през 1975…
— О, извинявай. Права си. На трийсет и шест съм, но някъде там — махам с ръка на юг — съм на двайсет. В реалното време.
Клер се мъчи да си го представи.
— Значи сте двама?
— Не съвсем. Винаги съм един човек, но когато пътешествам във времето, ходя на места, където вече съм, и да, тогава може да се каже, че сме двама. Или повече.
— А защо аз никога не виждам повече от един?
— Ще видиш. Когато двамата се срещнем в моето настояще, това ще се случва доста често.
„По-често, отколкото ми се иска, Клер.“
— Е, и кого си харесвал през 1975 година?
— Всъщност никого. На дванайсет години имах да мисля за други неща. Но когато бях на тринайсет, ужасно си падах по Пати Хърст.
Клер изглежда раздразнена.
— Твоя съученичка ли е?
Аз се смея.
— Не. Богата колежанка от Калифорния, отвлечена от левичарите терористи, които я караха да обира банки. Месеци наред я даваха всяка вечер в новините по телевизията.