— Да. А какъв друг да бъда?
— Не Знам. Дух?
— Истински човек съм, Клер.
— Докажи.
— Как?
— Не знам.
— Според мен и ти, Клер, не можеш да докажеш, че си човек.
— Как така да не мога, мога!
— Как?
— Ами аз съм си като човек.
— И аз съм си като човек.
Странно е, че Клер отваря дума за това: още от 1999 година ние с доктор Кендрик сме подели философска окопна война по съвсем същия въпрос. Кендрик е убеден, че аз съм предвестник на нов човешки вид, който се различава от обикновените хора точно толкова, колкото кроманьонецът от своите съседи, неандерталците. Аз пък твърдя, че не съм нищо друго, освен пример за объркан код и това, че нямаме деца, доказва, че не съм Липсващата брънка. Стигаме дотам да се позоваваме на Киркегор и Хайдегер и да се гледаме на кръв. Междувременно Клер ме наблюдава подозрително.
— Хората не се появяват и не изчезват като теб. Ти си като Чеширския котарак.
— Искаш да кажеш, че съм нещо като литературен герой ли?
Най-после виждам хода: топ на a 3. Сега Клер може да ми вземе офицера, но междувременно ще изгуби царицата си. Трябва й известно време, докато го разбере, и след като го осъзнава, ми се плези. От чипса, който е яла, езикът й е притеснително оранжев.
— Напомняш ми на приказките. Щом ти си истински, защо и те да не са истински? — Клер се изправя, без да сваля съсредоточен поглед от дъската, и започва да подскача, сякаш гащите й горят. — Земята става все по-твърда. Дупето ми е изтръпнало.
— Може и да са истина. Или в тях да има зрънце истина и после хората да са я разкрасили.
— Например, че Снежанка е била в кома.
— И Спящата красавица.
— А Джак Граховото зърно си е бил страхотен градинар.
— А Ной е бил шантаво старче, което е живеело на лодката си заедно с цял куп котки.
Клер ме гледа изпитателно.
— Ной е от Библията. Той не е от приказка.
— А, да. Извинявай.
Вече съм много гладен. Нел всеки момент ще повика със звънеца всички на вечеря и Клер ще трябва да се прибере. Тя пак сяда откъм своята страна на дъската. Виждам, че вече не й се играе, защото започва да строи от фигурите, които е взела, малка пирамидка.
— Още не си доказал, че си истински — заявява Клер.
— Ти също.
— Питаш ли се понякога дали съм истинска? — учудва се тя.
— Може би те сънувам. Може би ти сънуваш мен, може би ни има само в нашите сънища и всяка сутрин, щом се събудим, забравяме един за друг.
Клер се въси и маха с ръка, сякаш за да отхвърли странна приумица.
— Ощипи ме — подканва тя. Навеждам се и я щипвам леко по ръката. — По-силно!
Пак я ощипвам, този път малко по-силно, и на Клер й остава бяло-червена следа, която след няколко секунди изчезва.
— Не мислиш ли, че щях да се събудя, ако спях? А и не се чувствам заспала.
— Е, аз не се чувствам привидение. Нито литературен герой.
— Откъде знаеш? Ако съм те измислила и не искам да знаеш, че си измислен, просто няма да ти кажа.
Аз мърдам срещу нея вежди.
— Може би Бог ни е измислил и не ни казва.
— Не бива да говориш така! — възкликва Клер. — Пък и не вярваш в Бога. Нали?
Свивам рамене и сменям темата.
— По-истински съм от Пол Маккартни.
Клер изглежда притеснена. Започва да събира фигурите и да ги реди в кутията, като старателно разделя белите от черните.
— За Пол Маккартни знаят много хора, а за теб знам само аз.
— Да, но мен си ме срещала, а него няма да го срещнеш никога.
— Мама е ходила на концерт на „Бийтълс“. — Клер слага капака на кутията и се протяга на земята, загледана в балдахина на току-що поникналите листа. — Бил е в „Комиски Парк“ в Чикаго на осми август 1965 година.
Боцвам я по коремчето и тя се залива от смях и се свива като таралеж. След промеждутък, през който я гъделичкам, а тя се мята, лягаме на земята с ръце, кръстосани на кръста, и Клер пита:
— Жена ти и тя ли пътешества във времето?
— Не. Слава богу.
— Защо „слава богу“. Според мен щеше да е забавно. Щяхте да си ходите заедно насам-натам.
— В семейството е предостатъчен и един пътешественик във времето. Опасно е, Клер.
— Жена ти притеснява ли се за теб?
— Да — отвръщам тихо. — Притеснява се.
Питам се какво ли прави Клер сега, през 1999 година. Може би още спи. И няма да разбере, че не съм до нея.
— Обичаш ли я?
— Много — прошепвам аз.