Без да продумваме, лежим един до други гледаме полюшващите се дървета, птиците, небето. Чувам приглушено подсмърчане, извръщам се към Клер и с изненада виждам, че по лицето й към ушите се стичат сълзи. Сядам и се надвесвам над нея.
— Какво има, Клер?
Тя само клати глава и стиска устни. Приглаждам косата й, притеглям я да седне, прегръщам я. Клер е дете, а после отново не е дете.
— Какво има?
Тя го изрича толкова тихо, че се налага да я помоля да повтори.
— А аз си мислех, че може би си женен за мен.
Сряда, 27 юни 1984 година
(Клер е на 13 години)
Клер: Стоя на Ливадата. Краят на юни е, привечер, след няколко минути ще трябва да изчезвам за вечеря. Става все по-студено. Допреди десет минути небето беше бакърено синьо и на Ливадата беше голям пек, всичко сякаш се беше свило като под огромен стъклен похлупак, всички звуци наоколо бяха погълнати от горещината, чуваше се само хорът на насекомите. Седях на мостчето, гледах как мушиците се стрелкат над застиналото малко езеро и си мислех за Хенри. Днес не е негов ден, следващият е след цели двайсет и два дни. Сега е много по-прохладно. Хенри ме хвърля в смут. Цял живот го бях приемала като нещо, което се разбира от само себе си, в смисъл, че Хенри е тайна и оттам вече има някакво очарование, но същевременно той си е и чудо, и едва наскоро започнах да проумявам, че повечето момичета си нямат Хенри, а дори и да си имат, не казват и дума за това. Излиза вятър, високата трева се нагъва, аз затварям очи и имам чувството, че чувам море (макар че съм виждала море само по телевизията). Когато ги отварям, небето е жълто, после зелено. Хенри твърди, че идвал от бъдещето. Като малка това не ме смущаваше, нямах и представа какво би могло да означава. Сега се питам дали не означава, че бъдещето е някакво място или прилича на място, където мога да отида, тоест да отида по някакъв друг начин, а не просто като раста и остарявам. Питам се дали Хенри може да ме отведе в бъдещето. Гората е черна, дърветата се огъват, шибат настрани и се свеждат надолу. Насекомите вече не жужат, вятърът е сплескал всичко, тревата е полегнала, дърветата скърцат и стенат. Страх ме е от бъдещето, прилича ми на голяма кутия, която ме чака. Хенри твърди, че ме познавал в бъдещето. Иззад дърветата се появяват огромни черни облаци, изникват толкова внезапно, че аз се смея, приличат на кукли на конци и всичко се кълби и се носи устремно към мен, и се чува дълга, мощна гръмотевица. Изведнъж забелязвам, че стоя тъничка и права насред Ливадата, където всичко се е сплескало, затова лягам с надеждата да си остана незабелязана за бурята, която се приближава все повече: лежа по гръб, когато от небето плисва вода. В миг ставам мокра до кости и усещам, че Хенри е там, чувствам невероятна нужда Хенри да е там и да ме прегърне, макар и да ми се струва, че той е дъждът, а аз съм сама и го искам.
Неделя, 23 септември 1984 година
(Хенри е на 35 години, Клер — на 13)
Хенри: Намирам се на поляната, на Ливадата. Много рано сутринта е, точно преди зазоряване. Краят на лятото е, всички цветя и тревата ми достигат до гърдите. Студено е. Сам съм. Вървя сред растенията и откривам кашона с дрехите — отварям го и намирам вътре сини джинси и бяла риза от плътен плат, както и чифт джапанки. Никога досега не съм виждал тези дрехи и нямам представа къде във времето се намирам. Клер ми е оставила и нещо за хапване: сандвич с фъстъчено масло и желе, старателно увит в алуминиево фолио, ябълка и пакетче чипс. Това вероятно е една от закуските й за училище. Очакванията ми се насочват към края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. Сядам на камъка й изяждам храната, след което се чувствам много по-добре. Слънцето изгрява. Цялата Ливада е синя, после оранжева и розова, сенките са издължени, после е ден. Няма и следа от Клер. Пропълзявам няколко крачки сред растителността, свивам се на земята, въпреки че е мокро от росата, и заспивам.
Когато се будя, слънцето е по-високо, Клер е седнала до мен и чете книга. Усмихва ми се и казва:
— Ден сред мочурищата. Птиците пеят, жабите квакат, време е за ставане!
Простенвам и разтърквам очи.
— Здрасти, Клер! Коя дата сме днес?
— Неделя, двайсет и трети септември 1984 година.
Клер е на тринайсет години. Странна трудна възраст, но не чак толкова трудна, колкото онова, което изживяваме сега в моето настояще. Сядам и се прозявам.
— Ако те помоля много мило, Клер, ще отидеш ли да ми донесеш тайно от вас чаша кафе?