— Кафе ли?
Казва го така, сякаш за пръв път чува за подобна чудесия. А като възрастна е не по-малко пристрастена от мен. Замисля се как да стане.
— Много те моля.
— Добре, ще опитам.
Става бавно. Това е годината, когато дръпна бързо на ръст. За една година е пораснала с дванайсет сантиметра и още не е свикнала с новото си тяло. Гърди, крака, ханш, току-що изковани. Опитвам се да не мисля за това, докато я гледам как върви по пътеката към къщата. Извръщам се към книгата, която тя чете. На Дороти Сейърс е, не съм я чел. Когато Клер се връща, съм на трийсет и трета страница. Донесла е термос, чаши, одеяло, няколко понички. Слънцето на цяло лято е изпъстрило носа й с лунички и аз едвам устоявам на изкушението да прокарам ръка по изсветлялата й коса, която, докато Клер простира одеялото, пада върху раменете й.
— Бог да те поживи.
Поемам термоса така, сякаш съдържа тайнство. Настаняваме се върху одеялото. Изхлузвам джапанките, наливам си чаша кафе и отпивам една глътка. Кафето е невероятно силно и горчиво.
— Майко мила! Това е космическо гориво, Клер.
— Много ли е силно?
Клер изглежда някак потисната и аз бързам да я похваля.
— Е, силничко е, но ми харесва. Ти ли го направи?
— Ъхъ. Не съм правила никога досега, а по едно време дойде Марк, който започна да се заяжда, може и да съм объркала нещо.
— Не, хубаво е.
Духам кафето и го гълтам. Веднага се чувствам по-добре. Наливам си още една чаша.
Клер взема от мен термоса. Сипва си два пръста и опитва предпазливо.
— Уф! — казва. — Гадост! Такова ли трябва да е на вкус?
— Е, обикновено не е чак толкова свирепо. Ти го обичаш с много сметана и захар.
Клер излива кафето в чашата си на Ливадата и си взема от поничките. После казва:
— Правиш ме странна.
Нямам готов отговор, тъй като не ми е хрумвало никога.
— Няма такова нещо.
— Има, има.
— Няма. — Известно време мълча. — В какъв смисъл те правя странна? Не те правя никаква.
— Ами казваш ми как обичам кафето още преди да съм го опитала. Как да разбера дали наистина го харесвам така, или го харесвам така, защото си ми казал?
— Но това, Клер, е въпрос на личен вкус. Каквото и да ти говоря, би трябвало сама да решиш как обичаш кафето! Пък и самата ти постоянно ме подпитваш за бъдещето.
— Едно е да знаеш бъдещето, съвсем друго — да ти казват какво обичаш — възразява Клер.
— Защо? Пак опираме до свободната воля.
Клер си събува обувките и чорапите. Пъха чорапите в обувките и ги подрежда старателно отстрани на одеялото. После вдига и джапанките, които съм изул, и ги слага до обувките си, сякаш одеялото е татами в японска къща.
— А аз си мислех, че свободната воля е свързана с греха.
Замислям се върху думите й.
— Не — възразявам, — защо свободната воля да се ограничава с доброто и злото? Ето, ти току-що реши по своя воля да си изуеш обувките. Това изобщо не е важно, на всички им е безразлично дали си с обувки, или си боса, това не е нито грях, нито добродетел и не влияе върху бъдещето, ти обаче си упражнила свободната си воля.
Клер свива рамене.
— Но понякога ми казваш неща, от които оставам с впечатлението, че бъдещето вече е тук. Все едно бъдещето ми се е случило в миналото и аз не мога да сторя нищо.
— Това се нарича детерминизъм — обяснявам й аз. — Преследва ме насън.
Любопитството на Клер се пробужда.
— Защо?
— Ами щом ти се чувстваш притисната от мисълта, че бъдещето ти не може да се промени, представи си какво ми е на мен. Постоянно се натъквам на истината, че не мога да променя нищо, макар и да съм тук и да го наблюдавам.
— Как така да не можеш, можеш да променяш нещата, Хенри! Нали написа онова за новороденото със синдрома на Даун, което трябва да ти дам през 1991 година! Ами Списъкът, ако нямах Списъка, нямаше да знам кога да дойда, за да те срещна. През цялото време променяш нещата.
Усмихвам се.
— Мога да променям само онова, което влияе на вече случили се събития. Не мога например да отменя факта, че току-що си си събула обувките.
Клер се смее.
— Защо изобщо трябва да те вълнува дали ги събувам или не?
— Не ме вълнува. Но и да ме вълнуваше, сега вече това е непроменлива част от историята на всемира и аз не мога да направя нищо.
Взимам си от поничките с глазура, които са ми любимите. От слънцето глазурата се е поразтопила и залепва за пръстите ми.