— Големи неща. Изтощителни. — Хенри започва да яде сандвича с телешко печено, който съм му донесла. — Ей, много е вкусен.
— Нел го направи.
Той се смее.
— Така и не разбирам как можеш да създаваш огромни скулптури, които издържат и на най-страшните хали, да се справяш с рецепти за бои, да вариш козо, а да те няма никаква в готвенето. Изумително е.
— Давам засечка. Имам някаква фобия.
— Странно е.
— Влизам в кухнята и някакво гласче ми казва: „Махай се оттук“. И аз какво да правя, подчинявам се.
— Добре ли се храниш? Виждаш ми се слабичка.
Чувствам се страшно дебела.
— Храня се. — Минава ми ужасяваща мисъл. — През 2001 година много дебела ли съм? Може би заради това сега ти се струвам прекалено слаба.
Хенри се усмихва на някаква шега, която не мога да схвана.
— Е, сега, в моето настояще, си доста заоблена, но само временно.
— Хм.
— Хубаво е да си заоблена. На теб ще ти отива много.
— Не, благодаря. — Хенри ме гледа притеснен. — Не съм анорексичка. Излишно е да се притесняваш.
— Е, такава си, защото майка ти все ти натякваше.
— Натяквала ми е?
— Натяква ти, де.
— А защо го каза в минало време?
— Просто така. Лусил е добре. Не се притеснявай.
Той лъже. Причернява ми, обхващам коленете си с ръце и отпускам глава.
Хенри: Не мога да повярвам, че съм изтърсил такова нещо. Милвам Клер по косата, ужасно ми се иска да се върна в настоящето си поне за миг, колкото да се посъветвам с Клер и да разбера какво е трябвало да й кажа за смъртта на майка й, когато тя е била на петнайсет години. Получи се така, защото не спя. Ако спях, щях да мисля по-бързо или поне да замазвам по-добре гафовете. Но Клер, най-искреният човек, когото познавам, долавя тутакси и най-дребната лъжа и сега нямам друг избор, освен да си мълча и да не й казвам нищо, от което тя направо ще превърти, да я излъжа, което тя няма да приеме, или да й кажа истината, което ще я извади от равновесие и ще промени отношенията с майка й. Клер ме гледа.
— Кажи ми! — подканя тя.
Клер: Хенри изглежда страшно притеснен.
— Не мога, Клер.
— Защо да не можеш?
— Не е хубаво да знаеш бъдещето си предварително. Ще ти съсипе живота.
— Да. Но щом си почнал, трябва да довършиш.
— Нямам какво да ти казвам.
Наистина започвам да изпадам в паника.
— Тя се е самоубила.
Вече съм повече от сигурна. Именно от това съм се страхувала най-много.
— Не. Не. Няма такова нещо.
Гледам го. Хенри е страшно нещастен. Не мога да разбера дали ми казва истината. Де да можех да прочета мислите му, животът щеше да бъде толкова по-прост. Мамо. О, мамо.
Хенри: Ужасно е. Не мога да оставя Клер така.
— Рак на яйчниците — проронвам съвсем тихо.
— Слава богу — отвръща тя и се разплаква.
Петък, 4 юни 1987 година
(Клер е на 16 години, Хенри — на 32)
Клер: Цял ден чакам Хенри. Много развълнувана съм. Вчера взех шофьорска книжка и татко каза, че довечера мога да отида с фиата на купона у Рут. Мама се цупи, но тъй като татко вече ми е разрешил, тя няма особен избор. След вечеря ги чух да се карат в библиотеката.
— Можеше да ме попиташ…
— Стори ми се безобидно, Луси…
Взимам си книгата и отивам на Ливадата. Лягам в тревата. Слънцето вече залязва. Тук е хладно и тревата е пълна с бели мушици. Над дърветата на запад небето е розово и оранжево, сводът над мен става все по-наситеносин. Точно си мисля дали да не отида да си взема от къщата пуловер, когато чувам, че някой върви през тревата. Така си и знаех: Хенри. Излиза на поляната и сяда на камъка. Шпионирам го от тревата. Изглежда доста млад, някъде на трийсетина години. Облечен е с обикновена черна тениска и джинси и е с кецове. Седи си тихо и чака. Накрая вече не мога да издържа и минута повече, скачам и го стряскам.
— Господи, Клер, стар човек съм, ще ми докараш някой сърдечен удар.
— Не си стар.
Хенри се усмихва. Виж го ти него, стар бил.
— Целувка — искам си аз и той ме целува.
— За какво? — пита.
— Взех шофьорска книжка!
Хенри изглежда разтревожен.
— О, не! В смисъл честито.
Усмихвам му се — каквото и да каже, не може да ми развали настроението.