— Просто завиждаш.
— Всъщност да. Обичам да шофирам, а никога не го правя.
— Защо?
— Опасно е.
— Страхливец.
— За другите, де. Представи си какво ще стане, ако докато шофирам, взема да изчезна! Автомобилът ще продължи да се движи и тряяяс! — много загинали и кръв. Грозна гледка.
Сядам на камъка до Хенри. Той се отмества. Правя се, че не съм забелязала.
— Довечера ще ходя на купон у Рут. Искаш ли да дойдеш и ти?
Той вдига вежда. Това обикновено означава, че ще цитира от книга, за която изобщо не съм чувала, или ще ми дръпне лекция за нещо. Но сега само казва:
— Но Това, Клер, означава, че ще се срещна с цял куп твои приятели.
— И защо да не се срещнеш? До гуша ми дойде да бъда потайна.
— Дай да помислим. Ти си на шестнайсет години. Сега аз съм на трийсет и две, само два пъти повече. Сигурен съм, че никой няма да забележи и родителите ти изобщо няма да узнаят.
Въздишам.
— Е, аз трябва да отида на този купон. Ела с мен, ще седиш в колата, аз няма да се бавя много и после можем да отидем някъде.
Хенри: Спираме на около пресечка от къщата на Рут. Чак дотук се чува музика — „Веднъж в живота“ на „Токинг Хедс“. Иска ми се да отида с Клер, но ще бъде неразумно. Тя изскача от колата и казва:
— Стой тук!
Сякаш съм голямо непослушно куче, после ситни с токчетата и късата пола към къщата на Рут. Свличам се на седалката и чакам.
Клер: Веднага щом влизам вътре, разбирам, че изобщо не е трябвало да идвам на този купон. Майката и бащата на Рут са заминали за една седмица в Сан Франциско и тя поне ще има време да пооправи, да изчисти и да обясни, но пък се радвам, че не сме у нас. По-големият брат на Рут, Джейк, също си е поканил приятелите и общо сме към стотина души, всичките пияни. Момчетата са повече от момичетата. Съжалявам, че не съм с панталон и ниски обувки, но вече е късно и не мога да направя нищо. Докато влизам в кухнята, за да си взема нещо за пиене, някой зад мен казва:
— Я, госпожица Гледай, но не пипай!
После издава неприличен всмукващ звук. Обръщам се рязко и виждам един тип, на когото викаме Гущера (заради младежките пъпки) и който ми се хили насреща.
— Хубаво тоалетче, Клер.
— Благодаря, но не съм го облякла заради теб, Гущер.
Той нахълтва след мен в кухнята.
— Не беше мило от твоя страна да говориш така, млада госпожице. В края на краищата се опитвам да изразя възхищението си от изключително красивата ти дрешка, а ти да ме обиждаш…
Не иска и не иска да млъкне. Накрая му се изплъзвам, като сграбчвам Хелън и я използвам като жив щит, за да се измъкна от кухнята.
— Тъпанар — отбелязва Хелън. — Къде е Рут?
Рут се е скрила горе в стаята си заедно с Лора. Пушат в тъмното трева и гледат през прозореца как приятелите на Джейк се мятат в басейна. Не след дълго всички седим на перваза и зяпаме.
— Ммм — обажда се Хелън. — Този бих си го взела.
— Кого? — любопитства Рут.
— Дето е на трамплина.
— Ооо!
— Вижте Рон! — подканва Лора.
— Това ли е Рон? — киска се Рут.
— О! Е, всеки ще изглежда по-добре без тениската с „Металика“ и охлузеното кожено яке — казва Хелън. — Ей, Клер, много си мълчалива днес.
— Ъъъ. А, да, сигурно — казвам от немай-къде.
— Я се погледни — подканя Хелън. — Чука ти се, та две не виждаш. Чак ме е срам от теб. Бива ли да се докарваш до такова състояние? — смее се тя. — Наистина, Клер, защо не му отпуснеш края?
— Не мога — проронвам аз нещастно.
— Можеш, как да не можеш. Достатъчно е да слезеш долу и да се провикнеш: „Кой ще ме изчука“, и петдесет момчета веднага ще се провикнат: Аз! Аз!
— Вие не разбирате. Не искам… не че…
— Тя си иска само един — обяснява Рут, без да сваля очи от басейна.
— Кого? — пита Хелън.
Свивам рамене.
— Хайде, Клер, изплюй най-после камъчето.
— Остави я на мира — спира я Лора. — Щом Клер не иска да говори, не е длъжна да го прави.
Седя до Лора и отпускам глава на рамото й. Хелън скача.
— Връщам се ей сега.
— Къде отиваш?
— Купих шампанско и крушов сок, за да си направим коктейл „Белини“, но ги забравих в колата.
Тя изхвърча през вратата. Едно момче с коса до раменете прави от трамплина задно салто.