— Зная това, но кажете ми, дали въздухът няма да стане плътен като водата?
— Безсъмнено ще стане при налягане от седемстотин и десет атмосфери.
— А на още по-голяма дълбочина?
— А на още по-голяма дълбочина тази гъстота ще се увеличи още повече.
— Тогава как ще слизаме?
— Ще напълним джобовете си с камъни.
— Чичо, вие имате отговор за всичко.
Не смеех да се впускам по-далеч в областта на предположенията, защото бих се сблъскал отново с някоя непреодолима пречка и щях да накарам професора да подскочи.
Беше обаче очевидно, че при едно налягане от няколко хиляди атмосфери въздухът ще премине в твърдо състояние и тогава, дори ако приемем, че телата ни издържат, ще трябва да спрем въпреки всички съществуващи умувания.
Но аз не изтъкнах този довод. Чичо ми би противопоставил вечния си Сакнусем — довод без никаква стойност, защото дори ако бъде доказано, че исландският учен наистина е осъществил такова пътешествие, имаше едно твърде просто възражение.
През шестнадесетия век нито барометърът, нито пък манометърът са били изобретени, как тогава Сакнусем е могъл да определи, че е стигнал до центъра на земята?
Но аз премълчах този факт и реших да изчакам събитията.
Останалата част от деня прекарахме в изчисления и разговори. Аз се съгласявах във всичко с професор Лиденброк и завиждах на пълното безразличие на Ханс, който, без да търси причините и последствията, вървеше сляпо натам, накъдето го водеше съдбата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Трябва да призная, че досега събитията се развиваха добре и нямах никаква причина да се оплаквам. Ако средният сбор от трудностите не се увеличи, ние щяхме положително да постигнем целта си. И тогава каква слава! Бях почнал да разсъждавам като професора. Съвсем сериозно. Това се дължеше вероятно на странната среда, в която живеехме.
През следващите дни стръмни, а понякога дори и опасни наклони ни изведоха дълбоко в земята. Понякога изминавахме на ден левга и половина до две към центъра на земята. При тия опасни спускания сръчността и забележителното хладнокръвие на Ханс бяха неоценими. Невъзмутимият исландец беше пожертвувателен и нему дължим измъкването от много неприятности, от които не бихме могли сами да се отървем.
Но мълчанието му нарастваше с всеки изминат ден. Мисля, че дори то се предаде и на нас. Външната обстановка оказва безспорно влияние върху мозъка. Човек, затворен между четири стени, изгубва способността да свързва понятията с думи. Колко уединени затворници, ако не полудеят, затъпяват, и то само защото не упражняват мисловните си функции.
В следващите две седмици след последния ни разговор не се случи никакво произшествие, което заслужаваше да бъде отбелязано. В паметта ми изплува само едно особено важно събитие и едва ли ще мога някога да забравя най-малките подробности около него.
На 7 август бяхме достигнали на тридесет левги дълбочина. Над главите ни имаше тридесет левги скали, океани, континенти и градове. Тогава се намирахме приблизително на двеста левги от Исландия.
Този ден тунелът следваше доста полегат наклон.
Вървях напред. Чичо ми носеше единия румкорфов апарат, а аз — другия. Наблюдавах гранитните пластове. Изведнъж, като се обърнах, забелязах, че съм сам. „Виж ти, вървял съм много бързо или пък чичо и Ханс са се спрели по пътя. Нищо, ще се върна при тях. Добре, че пътят не е много стръмен“ — помислих си аз.
Върнах се обратно. Вървях около четвърт час. Огледах се. Никой. Извиках. Никакъв ответ. Гласът ми заглъхна сред ехото на пещерите, които внезапно бях събудил.
Почнах да се безпокоя. Тръпки полазиха по тялото ми.
— Малко спокойствие — казах аз на глас. — Сигурен съм, че ще намеря другарите си. Друг път няма. Отишъл съм напред и сега трябва да се върна назад.
Вървях половин час. Вслушвах се дали някой не ме вика, защото в тази гъста атмосфера звукът може да стигне до мен и отдалеч. Необикновено мълчание цареше в огромната галерия.
Спрях. Не можех да вярвам, че съм сам. Бях склонен да мисля, че съм се заблудил, но не и изгубил. Заблуденият човек ще си намери пътя.
„Но нали има само един път — повтарях си аз — и щом като те вървят по него, аз трябва да ги намеря. Стига само да се върна още малко назад. А може да са забравили, че вървях напред, и като са видели, че ме няма, също да са се върнали да ме търсят. Дори и в този случай, ако побързам, ще ги намеря Разбира се!“
Повтарях последните думи, но не бях убеден. Впрочем употребих много време, за да свържа тия толкова прости мисли и да ги обединя под формата на съждения.