— Разбира се.
— А главата ми?
— Главата ти, като изключим, че тук-таме е понатъртена, е на мястото си върху раменете ти.
— Тогава страхувам се, че мозъкът ми нещо е повреден.
— Повреден ли?
— Да. Не се ли намираме на повърхността на земята?
— Разбира се, не.
— Тогава трябва да съм луд, защото виждам дневна светлина, долавям шума на вятъра, плискането на морските вълни.
— Ах, това ли е?
— Обяснете ми.
— Нищо няма да ти обяснявам, защото то е необяснимо. Но ще видиш и ще разбереш, че геоложката наука още не е казала последната си дума.
— Искам да изляза! — извиках аз, като станах внезапно.
— Не, Аксел, не. Свежият въздух може да ти навреди.
— Свежият въздух ли?
— Да. Вятърът е доста силен. Не искам да рискуваш.
— Но уверявам ви, че се чувствувам отлично.
— Малко търпение, мое момче. Ако здравето ти се влоши, това ще ни затрудни, а не трябва да губим време, защото пътуването по море може да трае дълго.
— Пътуването по море ли?
— Да. Почини си и днес, а утре ще се качим на лодката.
— На каква лодка?
Последната дума ме накара да подскоча.
Да се качим на лодка? Да не би да сме достигнали някоя река, езеро или море? Кораб ли бе хвърлил котва в някое вътрешно пристанище?
Любопитството ми бе възбудено извънредно много. Чичо ми напразно се опитваше да ме задържи, но когато видя, че нетърпението ми може да ми навреди много повече, отколкото задоволяването на моите желания, той отстъпи.
Облякох се набързо, наметнах се с одеяло и напуснахме пещерата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Отначало нищо не видях. Очите ми бяха отвикнали от светлината и аз зажумях. Когато ги отворих отново, учудването ми надхвърли всички граници.
— Море! — възкликнах аз.
— Да — отвърна чичо ми. — Морето Лиденброк. Искам да вярвам, че нито един мореплавател няма да ми оспори честта, че съм го открил, както и правото да носи моето име.
Пред мен се простираше, додето погледът стига, необятна водна шир — началото на някакво езеро или море. Силно извитата дъга на брега беше образувана от ситен, златист пясък, осеян с дребни раковини, в които са живели първите животинки на земята. Морските вълни го заливаха, а шумът им се разнасяше като глух тътен, свойствен за просторните закрити места. Лек ветрец отвяваше морската пяна и пръскаше капчици по лицето ми. По леко наклонения бряг, на стотина разтега от ивицата на вълните, се възправяха огромни скали и недостъпни височини. Някои от тях разкъсваха с острите си ръбове брега и образуваха разяждани от водата носове и полуостровчета. Още по-далеч погледът различаваше ясните им очертания, които се открояваха върху мъгливия фон на кръгозора.
Това бе същинско море с капризен рисунък на бреговата ивица, но пустинно и с необикновено дива природа.
Погледът ми проникваше надалече благодарение на „особената“ светлина, която обливаше и най-малките подробности. Това не беше светлина на слънцето с неговите ослепителни снопове лъчи, нито пък бледата и неясна светлина на луната. Нейното особено трептение и значително по-силният блясък от този на луната подсказваше чисто електрически произход. Това бе постоянно космическо явление — северно сияние, което изпълваше със светла, суха белота тази пещера, в която се ширеше цял океан.
Сводът, надвиснал над главата ми, или ако искате — небето, сякаш беше забулено от големи облаци — подвижни и променливи пари, които понякога вероятно се изливат в обилен дъжд. Смятах, че при толкова голямо атмосферно налягане водата не се изпарява, но въпреки това поради някаква необяснима физическа причина във въздуха се носеха облаци. В момента времето беше „хубаво“, електрическите лъчи обливаха в чудна светлина високите, забулени в сянка облаци, а от време на време между два пласта се провираше някой лъч с ослепителен блясък. Въпреки всичко обаче това не бе слънце, защото светлината му не излъчваше топлина. Гледката беше тъжна и извънредно меланхолична. Небосводът не беше осеян със звезди и над облаците се чувствуваше гранитният свод, който бе прихлупил с цялата си тежест това пространство. Колкото и огромно да бе, то би било тясно за движението и на най-малкия небесен спътник.
Тогава си спомних за теорията на един английски мореплавател, който оприличаваше земята на грамадно кухо кълбо, във вътрешността на което въздухът сияел поради налягането, а две небесни тела — Плутон и Прозерпина, очертавали тайнствени орбити. Дали той не бе налучкал истината?
Ние действително бяхме затворени в една огромна пещера. Човек не можеше да има представа нито за широчината й, защото бреговете се губеха в безкрайността, нито за дължината й, защото погледът се спираше на смътното очертание на хоризонта. Височината й пък надхвърляше няколко левги. Къде ли се намираха гранитните подпори, върху които се опираше този свод? Погледът не стигаше дотам. Някои облаци се носеха на височина от две хиляди разтега. Това бе височина по-голяма от тази на надземните облаци и се дължеше навярно на голямата гъстота на въздуха.