Думата „пещера“ естествено не може да даде представа за това огромно затворено пространство. Но думите, с които си служи човекът, са бедни, щом той се спусне в недрата на земята.
Впрочем аз не знаех с кое геоложко явление да се обясни съществуването на подобна пещера. При изстиването на земята ли се бе създала тя? От разказите на пътешественици знаех за съществуването на някои прочути пещери, но нито една от тях нямаше тези размери.
Пещерата Гуахара в Колумбия е била изследвана от Хумболт. Тя не е разкрила цялата си дълбочина, ученият успял да достигне само на две хиляди и петстотин стъпки под земята. Но тя навярно не се е спускала много по-дълбоко. Огромната пещера на Мамонтите в Кентъки има наистина гигантски размери. Сводът се простира на петстотин стъпки над бездънното езеро. Изследователите са проникнали десет левги навътре, без да стигнат до края. Но какво представляваха ония празнини в сравнение с тази, която наблюдавах с нескрито възхищение — небето от изпарения, електрическото сияние и огромното море, затворено между стените? Въображението ми беше безсилно пред тази необятност.
Наблюдавах мълчаливо всички тия чудеса. Нямах думи, за да изразя чувствата си. Струваше ми се, че се намирам на някоя далечна планета — Уран или Нептун — и наблюдавам природни явления, непостижими за жителите на земята. За нови усещания са нужни нови думи, но моето въображение не беше чак толкова богато. Гледах, мислех, възхищавах се, бях изумен и в същото време изпитвах известен ужас.
От неочакваната гледка лицето ми бе поруменяло. Бях почнал лечение чрез учудване и с помощта на тази нова терапия се излекувах. Свежият сгъстен въздух ме ободряваше дробовете ми поемаха обилно кислород.
Човек лесно ще разбере, че след като сме били затворени четиридесет и седем дни в тясна галерия, повеят на наситения с влажни солни изпарения ветрец беше истинска наслада.
Не съжалявах за тъмната галерия. Чичо ми, привикнал вече с тия чудеса, не проявяваше никакво учудване.
— Имаш ли достатъчно сили, за да се поразходиш? — ме запита той.
— Разбира се — отвърнах му. — Какво по-приятно от това.
— Тогава хвани ръката ми, Аксел, и да тръгнем по брега.
Приех предложението му с готовност и ние закрачихме по брега на непознатия океан. Вляво почти отвесни скали, натрупани една върху друга, образуваха внушителна грамада, която правеше чудно впечатление. По склоновете им се спускаха с грохот многобройни водопади и бистрите им води се разбиваха о скалите. Леки пари изскачаха между скалите и издаваха наличието на горещи извори, а поточета се вливаха тихо в обшия басейн и огласяха с приятното си ромолене околността.
Между тия поточета познах и нашия верен спътник — Хансбах. Той току-що се бе влял спокойно в морето, сякаш открай време си бе текъл така.
— Занапред ще ни липсва — казах аз и въздъхнах.
— А — отвърна пренебрежително професорът. — Какво значение има дали ще е това поточе, или някое друго?
В отговора личеше неблагодарност.
Но в този миг вниманието ми бе привлечено от необикновена гледка. Бяхме заобиколили една висока скала и на петстотин крачки от нас се появи висока, гъста и буйна гора. Дърветата бяха средно високи, очертани с ясни геометрически контури като слънчобрани. Въздушните течения сякаш не оказваха никакво въздействие върху листата им и те стояха неподвижни сред ветровете като някаква вкаменена кедрова гора.
Ускорих крачки. Не можех да позная тия необикновени растения и да ги причисля към един от двете хиляди познати видове. Може би трябваше да им се отреди особено място в царството на водораслите? Не. Когато стигнахме под сянката им, учудването ми отстъпи място на възхищението.
Наистина виждахме пред себе си създания на земята, но разкроени в огромни размери Чичо ми ги нарече веднага с тяхното име.
— Това е просто гора от гъби — поясни той.
И имаше право. Човек може да си представи как се бяха развили тия растения, които обичат топлите и влажни места. Знаех, че според Бюлиар прахудката може да достигне от осем до девет стъпки в окръжност; но тук се касаеше до обикновени бели печурки, високи от тридесет до четиридесет стъпки, и чадърчета със същите размери в диаметър. Бяха израснали тук с хиляди и светлината не можеше да проникне под сенчестите им чадърчета. Под съединените им куполи, прилични на кръглите покриви на някой африкански град, цареше пълен мрак.