Салът мина край тези фукуси, дълги от три до четири хиляди стъпки и прилични на грамадни змии, които погледът не можеше да обхване. Забавлявах се да следя безкрайните им панделки, като очаквах всеки момент да видя къде свършват. Но търпението ми не бе възнаградено. Изминаха цели часове и за мое голямо учудване краят им не се виждаше.
Каква ли бе тази природна сила, която бе създала такава растителност и как ли е изглеждал светът в първите векове на съществуването си, когато благодарение на топлината и на влагата само растителният свят е господствувал над повърхността му?
Вечерта дойде, но както бях забелязал и предишната вечер, светлината не отслабна. Ние можехме напълно да разчитаме на това постоянно явление.
След вечерята легнах край мачтата и унесен в смътни мечти, скоро заспах.
Ханс стоеше неподвижен на кормилото и оставяше салът да върви все напред, тъй като благодарение на попътния вятър не бе нужно да се направлява.
Когато напуснахме порт Гройбен, професорът ми възложи да водя „дневник на кораба“. Трябваше да отбелязвам най-малките наблюдения, да записвам интересните явления, посоката на вятъра, скоростта, изминатото разстояние — с една дума, всички събития през време на това странно плаване.
За да се получи точна представа за пътуването ни, ще се задоволя да предам и тук тези бележки, продиктувани, тъй да се каже, от събитията.
Петък, 14 август — равномерен северозападен вятър. Салът напредва бързо в права посока. Брегът остана на тридесет левги зад нас. На хоризонта — нищо. Силата на светлината е без промени. Времето е хубаво, с други думи — облаците са много високи, леки и облени в белезникава светлина, подобна на разтопено сребро.
Термометър: +32 градуса.
На пладне Ханс прикрепи кукичка на края на едно въже. За стръв той сложи късче месо и хвърли въдицата във водата. Изминаха повече от два часа, без да улови нещо. Дали наистина в тия води няма никакъв живот? Не. Нещо дръпна въжето. Ханс изтегли въдицата, беше хванал една риба, която бясно се мяташе.
— Риба! — възкликна чичо ми.
— Това е есетра — извиках аз на свой ред. — Или по-точно — чига.
Професорът разгледа внимателно животното и не се съгласи с мен. Тази риба има плоска, закръглена глава, а задната част на тялото е покрита с твърди люспи. Тя няма зъби, нито опашка, а страничните перки са доста развити. Рибата наистина е от вида на есетрите, но съществено се различава от тях.
Чичо ми не се излъга, той я поразгледа и каза:
— Тази риба принадлежи към изчезнал от векове вид, следи от който има в девонските пластове.
— Нима сме уловили жив един от обитателите на първичните морета?
— Да — отвърна професорът, като продължаваше да я разглежда — Сам виждаш, че тия риби нямат никаква прилика със сегашните риби. За един естественик е истинско щастие да държи в ръцете си жив екземпляр от тази епоха.
— Но към какво семейство принадлежи тя?
— Към разреда на ганоидите, рода на цефаласпидите, класа на…
— На?
— Класа на птерихтистите. В това съм готов да се закълна, но тази риба има една особеност, която се среща само при рибите в подземните води.
— Каква?
— Тя е сляпа.
— Сляпа?
— Не само че е сляпа, но изобщо не притежава никакви зрителни органи.
Разгледах я. Беше напълно вярно. Но това можеше да бъде някакво изключение. Ханс сложи отново стръв на кукичката и я хвърли във водата.
Това море гъмжи от риба. За два часа уловихме много птерихтисти, както и риби от също така отдавна изчезнал род — диптеридите. Но чичо ми не можа да определи класа. Всичките риби бяха без зрителни органи. Този неочакван улов допълни щастливо хранителните ни припаси.
Изглежда по всичко, че в това море живеят само отдавна изчезнали видове животни, запазили се такива, каквито са били в далечни времена.
Може би ще срещнем някои влечуги, които науката е успяла да възстанови от парче кост или хрущял?
Взимам далекогледа и наблюдавам морето. То е пусто. Навярно сме още много близо до брега.
Гледам и в небесата. Няма ли някоя от птиците, възстановени от безсмъртния Кювие, да раздвижи с крилете си тежките атмосферни пластове. Рибите представляват достатъчна храна за тях. Наблюдавам въздушното пространство, но небесата са пустинни като бреговете.
…Моето въображение ме отнася в чудния свят на палеонтологията. Сънувам в будно състояние… Сякаш виждам на повърхността на водата грамадни шерсити — допотопните костенурки, които са приличали на плаващо островче. По мрачните брегове минават млекопитаещите от първите дни — лептотериумът, намерен в пещерите на Бразилия, лерикотериумът, дошъл от студените области на Сибир, а ето и лофиодона — огромен слоноподобен тапир. Той се притайва зад една скала и се готви да оспори плячката на аноплотериума — странно животно, което прилича и на носорог, и на кон, и на хипопотам, и на камила, сякаш природата в припряността си е събрала няколко животни в едно. Огромният мастодонт е вдигнал хобота си и троши с извитите си зъби скалите. Мегатериумът, опрян на грамадните си задни крака, рови земята и ехото подема ръмженето му. Появява се и протопитекът — първата маймуна, която е живяла на земята. Тя се катери по високите върхове. Още по-нависоко птеродактилът е разперил криле и се рее в сгъстения въздух като огромен прилеп. На безкрайни висини летят грамадни птици. Те са по-силни от касуара и щрауса, а главите им се удрят в гранитния свод.