Целият този изкопаем свят възкръсва в съзнанието ми. Пренасям се в библейските времена на сътворението на света, много преди да се появи човекът, когато земята е била все още несъвършена и за него не е имало условия за живот. Мечтите ми ме понасят далеч преди появяването на живи същества — млекопитаещите изчезват. Изчезват и птиците, и влечугите от вторичната ера. Изчезват рибите, раковините, мекотелите, зоофитите от преходната ера. Те потъват в небитието. Единственото живо същество на земята съм аз и в този безлюден свят само моето сърце тупти. Няма вече нито сезони, нито климати. Горещината на земното кълбо непрекъснато се повишава и пред нея дори топлината на слънцето е незначителна. Навред расте буйна растителност. Бродя като сянка сред папрати. Пристъпвам плахо по изпъстрени с цветовете на дъгата варовичноглинести почви и пясъчници. Облягам се на стеблата на грамадни иглолистни дървета, почивам под сянката на сфенофили, астерофили и ликоподи, които достигат до сто стъпки височина. Вековете летят като дни. Отивам все по-назад. Растенията изчезват. Гранитните скали се размекват, под влияние на силната топлина разтопената материя все повече измества твърдата материя. Водите върху земната повърхност завират, изпаряват се, парите обвиват земята, която постепенно се превръща в някакво газообразно тяло, нажежено до бяло, грамадно и светещо като слънцето.
В средата на тази мъглявост един милион и четиристотин хиляди пъти по-голяма от земята, която тя ще образува един ден, се понасям в междупланетните пространства. Тялото ми се разпада, изчезва и се слива като неуловим атом с тия необхватни пари, които чертаят в безкрайността огнената си орбита…
Какъв сън! Накъде ме води той? Ръката ми нахвърля на хартията тези странни подробности. Забравил бях всичко — професора, водача и сала. Имах халюцинация…
— Какво става с теб? — ме запита чичо.
Гледах го с широко отворени очи, но не го виждах.
— Внимавай, Аксел, ще паднеш във водата!
В този момент почувствувах, че ме сграбчи силната ръка ка Ханс. Ако не беше се намесил ловецът, щях да падна в морето под въздействието на съновидението си.
— Да не си полудял? — извика професорът.
— Какво има? — запитах аз най-сетне, като взех да идвам на себе си.
— Болен ли си?
— Не. Имах халюцинация. Но мина. Нали всичко е наред?
— Да. Вятърът е попътен. Морето — тихо. Напредваме бързо и ако не съм сгрешил в преценката си, няма да мине много време и ще стигнем отсрещния бряг.
Станах и загледах хоризонта, но водата все още се сливаше с облаците.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Събота, 15 август — морето е все така еднообразно. Никаква земя не се вижда. Хоризонтът изглежда много далеч.
Главата ми още тежи от силата на видението. Чичо ми не е сънувал, но има лошо настроение. Той обхожда внимателно кръгозора с далекогледа и скръства сърдито ръце.
Забелязах, че професор Лиденброк отново става раздразнителен, какъвто си беше по-рано, и записах този факт в дневника. Опасностите и мъките, на които бях подхвърлен, бяха събудили човешкото у него, но щом оздравях, природата му взе връх. Защо ли се ядосва? Не пътуваме ли при най-благоприятни условия? И салът не се ли носи с чудна скорост по водата?
— Изглеждате неспокоен, чичо — казах аз, тъй като видях, че гледа често с далекогледа.
— Неспокоен? Не.
— Тогава нетърпелив?
— Има защо.
— Но ние просто летим…
— Какво значение има това? Наистина скоростта не е малка, но морето е много голямо.
Спомних си, че преди да тръгнем, професорът смяташе, че това подземие има около тридесет левги дължина. Ние бяхме изминали вече три пъти по-голямо разстояние, а южните брегове все още не се виждаха.