— Какво има? — вика чичо ми. — В бряг ли се ударихме?
Ханс показва с ръка на двеста разтега от нас някакво тъмно туловище, което ту потъва, ту се появява над водата.
— Това е огромен делфин! — провиквам се аз.
— Да — отвръща чичо ми. — А ето и един морски гущер с необикновени размери.
— А по-нататък един чудовищен крокодил! Вижте широката му челюст и зъбите, с които е въоръжена. Ах, той изчезна!
— Кит, кит! — развика се професорът. — Видях грамадните му перки. Не виждаш ли въздуха и водата, които той пропъжда през духлата си?
И наистина два водни стълба се издигат на значителна височина над морето. Ние сме изненадани, поразени, ужасени пред това стадо морски чудовища. Те имат неестествени размери и най-малкото от тях може да строши сала само като го захапе веднъж. Ханс се опитва да завърти кормилото по посока на вятъра, за да се отдалечи от това опасно съседство, но той вижда и от другата страна не по-малко страшни врагове: една костенурка, широка четиридесет стъпки, и някаква змия, дълга около тридесет стъпки, издигнала над водата огромната си глава.
Пътят за отстъпление е затворен. Влечугите наближават. Те започват да се въртят около сала със скорост, която надминава скоростта и на най-бързите влакове. Те описват около нас концентрични кръгове. Грабвам карабината. Но какво може да направи един куршум срещу люспите, с които телата на тези животни са покрити?
Онемели сме от ужас. Ето те се приближават. От едната страна — крокодилът, от другата — змията. Другата част от морското стадо е изчезнала. Готов съм да стрелям, но Ханс ме възпира с едно движение. Двете чудовища минават на стотина крачки от сала и се нахвърлят едно срещу друго. Заслепени от ярост, те дори не ни забелязват.
Двубоят започва на стотина крачки. Виждаме ясно двете чудовища, които се борят.
Но сякаш и другите животни — делфинът, китът, гущерът и костенурката — се намесват в борбата. Показвам ги на исландеца. Но той клати отрицателно глава и отвръща:
— Tva.
— Как? Две ли? Той твърди, че имало само две чудовища…
— Има право — вика чичо ми, който не престава да наблюдава животните с далекогледа.
— Как е възможно?
— Да. Едното чудовище има муцуна на делфин, глава на гущер, зъби на крокодил и това ни е объркало. Това е най-страшният звяр от допотопните влечуги — ихтиозавърът.
— А другото чудовище?
— Другото е змия, скрита в черупката на костенурка — плезиозавър, смъртен враг на ихтиозавъра.
Ханс има право. Само две чудовища смущават повърхността на водата и пред очите ни са две от влечугите на първите морета. Виждам кървавото око на ихтиозавъра, голямо колкото човешка глава. Природата го е снабдила с извънредно здрав орган на зрението, способен да издържи налягането на водните пластове в дълбините, дето живее. Ненапразно учените са го нарекли кита на влечугите, защото е огромен и бърз като него. Този ихтиозавър не е по-малък от сто стъпки. Мога да преценя размерите му, когато той изправя над водата опашката си с две успоредни перки. Огромните му челюсти са снабдени според палеонтолозите със сто осемдесет и два зъба.
Плезиозавърът е змей с цилиндрично туловище, къса опашка, а краката му са разположени встрани като гребла. Цялото му тяло е покрито с броня, а гъвкавата му лебедова шия се издига на тридесет стъпки над водата.
Тия животни се борят с невъобразима стръв. Те вдигат цели водни планини, които достигат до сала. Двайсетина пъти щяхме да се преобърнем. Оглушително съскане се разнася. Животните тъй са се преплели, че не мога вече да ги различа едно от друго. От яростта на победителя може да се очаква всичко.
Минава час. Двубоят продължава със същото настървение. Борците ту се приближават, ту се отдалечават от сала. Ние не се помръдваме, готови всеки момент да стреляме.
Внезапно ихтиозавърът и плезиозавърът потъват, като издълбават същинска бездна. Щеше ли двубоят да завърши в дъното на морето?
Внезапно огромната глава на плезиозавъра се появява на повърхността. Чудовището е смъртно ранено. Огромната му черупка не се вижда над водата, само проточеният му врат ту клюмва, ту се издига, свива се, удря водите като грамаден камшик и се гърчи като прорязан червей Водата плиска на голямо разстояние и ни заслепява Предсмъртните гърчове на влечугото стихват, движенията му отслабват и безчувственото тяло на змията се понася по успокоените води.
Не зная дали ихтиозавърът се е прибрал в подземната си пещера и дали няма да се появи отново над водата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА